Я чакай.
- Какво?!
- Аз убих Тиаго. Това не е той. Искам да кажа, че това не е неговата душа. - Тя вдиша дълбоко и трескаво продължи. - Неговата душа си отиде. Той си отиде. Ненавистно ми е да мислиш, че аз... и той... Никога не бих му простила, или пък... - Един бърз като живак поглед и тя сякаш прочете мислите му. - Нито бих се смяла с него. Мирът би бил невъзможен, ако той беше още жив. Както и този съюз. - Тя категорично поклати глава. - Никога. Той щеше да ви убие двамата с Лираз още в казбата.
- Почакай - каза Акива, силейки се да проумее. - Почакай. - Какво всъщност му казваше тя? В думите й нямаше никакъв смисъл. Вълка беше мъртъв? Вълка беше мъртъв, а онзи, който сега се разхожда наоколо и се прави на него... не е той?! Акива впи очи в Кару. От тази мисъл свят му се зави. Дори не знаеше какво да пита.
- Исках да ти го кажа и по-рано - продължи тя, - но трябваше да внимавам. Всичко още се крепи на косъм. Никой друг не знае. Само Исса и Тен... но и Тен всъщност не е Тен... Ако обаче
другите химери някак научат, всичко ще бъде загубено просто ей така. - И тя щракна с пръсти.
Акива все още се силеше да схване чутото.
- Те не биха последвали никой друг, поне в този момент - каза тя. - Това е повече от ясно. Затова имаме нужда от него. Тази армия се нуждае от него, както и нашият народ, но... ни трябва един по-добър Тиаго.
По-добър.
Акива си спомни своето впечатление от Вълка, с когото договаряха съюза. Интелигентен, волеви и здравомислещ точно това си помисли тогава, без дори да подозира защо е така.
Най-после всички парченца от пъзела си дойдоха на мястото и той проумя. Кару някак беше успяла да вдъхне друга душа в тялото на Вълка.
- Кой? - попита той. - Кой е това?
По лицето й премина скръбна сянка.
- Зири - отвърна, но той не реагира на името. - Киринът, чийто живот си спасил - обясни.
Младият кирии, последният от племето. Значи все пак не е мъртъв, не съвсем.
- Но... как така? - попита Акива, неспособен да си представи поредицата от събития, довели дотук.
Кару замълча за миг, отнесена сякаш много надалече.
- Тиаго ме нападна - заговори след малко, посягайки към бузата си, която беше отекла и охлузена, когато Акива долетя при нея в Мароко; когато двамата с Лираз донесоха мъртвото тяло на Хазаел. Сега беше почти заздравяла. Кару сякаш имаше още много какво да разкаже, но не го направи. Стисна устни и овладя треперенето им, а Акива си припомни яростта, която го обзе, когато я видя пребита. Неговите юмруци помнеха, сърцето и вътрешностите му помнеха бездънния, изпълнен с нежност поглед, който премина между нея и Вълка оная нощ в казбата и сега всичко си дойде на мястото.
Но това изобщо не му донесе утеха.
- Той ме нападна и аз го убих - продължи тя. - После не знаех какво да правя. Ако ни откриеха, другите със сигурност щяха да ме принудят да го възкреся, а аз не бих го понесла. И дотогава едва издържах, а какво ли щеше да е после! Представа нямам какво щях да правя... -Гласът й секна.
После очите й отново се проясниха, спирайки скръбния си поглед върху него. Колкото и да беше невероятно, тя се усмихна. Това не беше сияйното зарево на някогашната й усмивка, а някакъв съвсем друг вид, бегла, внезапна и изненадана.
- Много мислих върху това - каза тя - и все не можех да проумея. Чак до този момент - как всичко сочи към теб.
- Към мен? - сепнато повтори той.
- Ти ми донесе и двамата - и Исса, и Зири - отвърна тя. - Ако не беше ти, сега нямаше да имам нито един съмишленик и никакъв шанс.
Ето пак, непосилното бреме на думите й - на нейната благодарност - извади наяве най-дълбокия срам на Акива.
- Ако не бях аз, Кару, сега ти щеше да имаш много повече съмишленици. - Много повече. Колко на брой мъртъвци се съдържаха в тези думи? Цял Лораменди. Хиляди върху хиляди.
- Стига вече, Акива - извика тя, обзета от безсилие. - Заставам зад всяка своя дума, която казах за опрощението. Единствено така можем да продължим напред. Докато Вълка все още беше себе си, се опитах да го убедя, че да сее смърт не е единственият му избор. Той не ме чу. Не можеше да ме чуе. Вече беше стигнал твърде далече. Но щом започвах да споря с него, се улавях, че говоря с твоите думи, и знаех, че и колкото да си далече, рано или късно, ще се върнеш. И... на мен самата това ми помогна да се завърна.
Неговите думи? Сега обаче той стоеше безсловесен. Чутото беше толкова далече от онова, което очакваше да му каже тя, че още не можеше да си събере ума.
- Навремето каза, че от нас зависи дали и занапред ще има химери - напомни му тя. - И това не са били празни думи. Ти спаси живота на Зири. Ако не го беше направил, сега нямаше да сме тук. Ти щеше да си мъртъв, а аз... аз щях да съм Вълчата... - Тя не довърши. И ето че отново сянка на ужас помрачи погледа й, оставяйки Акива да тъне в догадки над тези прости думи -Тиаго ме нападна - какво ли означават.