Надигналата се ярост заплашваше да го заслепи. Наложи се със сила да я потисне и да си напомни, че причината за нея вече е премахната. Тиаго нямаше как да бъде наказан. Но тази мисъл нажежаваше още повече неговия бяс.
- Не бях до теб да те защитя - каза той. - Не трябваше нито за миг да те оставям там с него...
- Аз сама се защитих - прекъсна го Кару. - Едва след това ми трябваше помощ и тогава Зири се появи, а ето че сега сме тук, всички. Точно това се опитвам да ти кажа.
Ужасът беше отминал; това сияние в погледа й бяха сълзи, а извивката на устните й -благодарност, и Акива се възненавидя, когато осъзна, че се пита за кого бяха това сияние и тази благодарност.
Отново пред очите му се появи онзи изпълнен с нежност поглед, който си размениха двамата с мнимия Вълк в казбата и пак си спомни как едва вчера се заливаха от смях, приведени един към друг.
Звездни богове! Досега вече да е мъртъв, ако Вълка наистина беше Вълка, но въпреки това го раздираше въпросът дали този „интелигентен, волеви и здравомислещ“ Тиаго, този храбър кирии, най-близкият съмишленик на Кару, не представлява по-голяма заплаха за неговите собствени надежди, отколкото маниакът убиец и инквизитор, какъвто беше преди. Две армии щяха всеки момент да полетят към неизвестността, а той се тревожеше кого ли обича Кару!
- Но това не е всичко - обади се тя. - Ти ми върна Исса и дори не си представяш какво ми донесе заедно с нея, но... Акива, това промени всичко. - Очите й сияеха, а черният им гланц беше като огледало за огъня на неговите криле. - Става дума за Лораменди. Това не е... точно спасение, но поне е началото. Или може да стане, когато стигнем дотам.
А после му разказа за катедралата.
Потресът от тази новина... остави Акива без думи и заличи всичките му досегашни жалки тревоги.
Бримстоун е имал катедрала под града - Акива не я беше открил, докато обикаляше замаян из руините, защото е била заровена, а входът към нея - срутен и заличен. А в нея, о, богове, имаше души. Безброй души. Деца, жени. Душите на хиляди химери, за които все още имаше надежда и възкресение.
В Мароко Акива беше казал на Кару, че би направил всичко - би умрял със смъртта на всяка убита химера, стига това да ги върне обратно. Тогава го изрече с мрачната увереност, че думите му са кухи и няма с какво да ги подкрепи. Но... ето че имаше.
- Нека ти помогна - откликна той веднага. - Кару... моля те. Толкова много души - не би могла да се справиш сама. - Сега тя би ли отрекла, че това е поне малко изкупление за стореното? Толкова беше близо до него, колкото дори не се е надявал. Ами ако това изкупление е чиста проява на егоизъм, защото върви заедно с онова, което най-много иска от живота? Срамът на Акива вече няма да го разкъсва отвътре. Винаги го е искал и най-добре просто да го каже на глас, а тревогите и страховете му да вървят по дяволите. Когото и да обича тя - него, Вълка или пък нито един от двамата, - той ще я разбере. - Това е единственото, което искам - да съм до теб и да ти помагам. Ако ще отнеме цяла вечност, толкова по-добре - така цяла вечност ще бъда
заедно с теб.
Каменната маса продължаваше да стои като бариера помежду им, но нямаше бариера, която да спре нейната усмивка. Тя беше съвсем различна и Акива си помисли, че би могъл да прекара хиляда години заедно с Кару - дано - само за да открива непрекъснато нещо ново в нейната усмивка. Тази трудно можеше да издържи - сладка като музика и тежка като сълзи. Цялото и напрежение, всичките й притеснения, колебанието се сляха в светлина.
В тази усмивка беше цялото й сърце и то беше за него.
- Добре - отвърна. Гласът й беше изтънял, но в тази дума имаше толкова сияние и тежест, че сякаш бе нещо, което може да вземе в ръце и да подържи.
Добре. Добре, защото ще й помага? Или добре, защото ще е за цяла вечност?
Добре.
Ако това можеше да сложи край на всичко. Или пък да стане началото. Ако можеха още сега да отлетят заедно към Лораменди. Нека вечността започне сега. Но това, разбира се, беше невъзможно. Кару отново заговори и гласът й все още беше изтънял, все така сияен и тежък, но ако нейното добре беше ведро и наситено със слънце, гладко като речно камъче, то следващите й думи имаха бодли.
- Стига да живеем толкова дълго - каза.