31. Обратното на оцеляване
Зири стоеше на прага. Достатъчен беше един поглед, за да схване положението.
Трима от неговите войници лежаха мъртви в краката му. Оора, Сихид, Вее. Напусто пропиляна плът, напусто пропиляна болка и още кръв, в която трябва да гази. От останалите живи Рарк беше най-едрият, огромната му брадва проблясваше в сумрака, но очите на Зири се впиха първо в Лираз. Огънят й едва мъждукаше - догаряше предсмъртно - и въпреки това беше най-сияйното в помещението. Гърчеща се в конвулсии, бяла като платно, с празен поглед и сякаш изкорубена отвътре, но... се смееше? Или плачеше? Ужасяващ звук. Химери я бяха сграбчили и я държаха изправена - ръцете им едновременно я крепяха и я убиваха.
Възможно ли е един серафим да умре от съприкосновението с хамсите? Само един поглед към Лираз и Зири си отговори -да. Но явно не така се канеха да я умъртвят. Държаха ръцете и изпънати напред и Зири от пръв поглед реши, че е разбрал.
Рарк. Брадвата. Канеха се да й отсекат ръцете.
Само дето брадвата лежеше върху якото рамо на Рарк, неизползвана, и... когато всичко се навърза, истината изплува от мрака. Звук, образ, миризма. Ръмжане. Нишка слюнка, проточена от пожълтели зъби, и зловонно тържествуване. Тен.
Гледката изкара въздуха на Зири като неочакван удар в стомаха. Това беше Тен. О, Нитид, о, Елай, само това не. От всички войници под негова команда... точно неговата посестрима в измамата, неговата съзаклятница. Същата, която знаеше тайната му.
Тя беше готова за скок. Макар тялото й да бе по-скоро човешко, отколкото животинско, в момента гърбът съвсем по вълчи се издигаше над снишената глава, козината по плещите й беше настръхнала от ярост, а нейното ръмжене - клокочеше диво и гърлено - можеше да се пипне така, както се чуваше. В стаята вонеше на кръв, на изкормени вътрешности и на пърлено; беше горещо, тясно и безизходно. Трупове, мъст и капан, от който няма излизане. И Зири разбра какво Тен - Хаксая - е замислила.
- Спри. - Гласът беше на Белия вълк, гладък и студен като стомана, но в него се долавяше ужас, който си беше само на Зири. Тази сцена не би ужасила Вълка, който беше разкъсвал ангели със собствените си зъби. Чак когато непосредствената заплаха отмина и Тен се извърна с лице към него, Зири се зачуди защо гледката него самия разтърси толкова дълбоко. Лично той никого не беше разкъсвал със собствените си зъби, но воюваше рамо до рамо с химери, които го правеха непрекъснато - с клюнове и нокти, рога и бивни, копиевидни опашки и всякакво друго оръжие, с което разполагаха. Това за тях беше въпрос на оцеляване срещу превъзхождащата мощ на серафимите.
Това тук обаче не беше въпрос на оцеляване. А точно обратното.
Това тук поставяше на карта всичко: както съюза, така и тяхната измама. Защото това беше
Тен.
И точно защото това беше Тен, Зири стоеше окаменял и смълчан, а Рарк и дракондите един по един се обръщаха с лице към него. Ниск и Лиссет отстъпиха зад гърба му. Точно защото това беше Тен, той не знаеше какво да каже. Усещаше как Хаксая го приковава с поглед, надзъртайки през жълтеникавите очи на вълчицата. Не долавяше в нея страх, само лукавство и насмешливо пренебрежение.
Предизвиквам те, сякаш му казваше. Накажи ме и аз на свой ред ще те накажа. Самозванец.
Сърцето му блъскаше. Напразно се опитваше да го усмири. Всички ная, също като змиите, можеха да долавят промяната в телесната температура: Ниск и Лиссет щяха да усетят неговия смут, а Тиаго просто не знаеше що е смут. Зири се насили да запази обичайното изражение на Вълка - студено, с преценяващ поглед през полуспуснати клепачи.
- Какво означава това, лейтенант? - попита той, тихо и с убийствено спокойствие.
Главата на Рарк трепна леко от изненада, а дракондите, Уиюл и Агвилал, обърнаха
премрежените си с ципи очи към Тен. Явно тя им беше казала, че всичко е по заповед на генерала, в което нямаха никаква причина да се усъмнят. Нали беше дясната му ръка, най-цененият от него лейтенант.
Но не и занапред.
- Отмъщение - отвърна Тен, пропускайки сър. Това беше явно неподчинение и - той го разбра веднага - предупреждение. - Този ангел е престъпник. Виж й ръцете.
Той ги погледна и от гледката му се повдигна - както от броя на работите, така и от нейната болка. Не познаваше Лираз, разбира се. Красотата й беше безспорна, но какво от това - повечето серафими бяха красиви. Но иначе цялата беше изтъкана от ненавист и лесно кипваше; в пълната си сила нейната ярост не отстъпваше пред тази на Тен. Той обаче я беше видял съкрушена и скърбяща, докато прегръщаше тялото на мъртвия си брат. Тогава от яростта й нямаше следа, без нея тя беше само едно дълбоко наранено момиче. А имаше и друго.