Почти в мига, в който тази мисъл се оформи в съзнанието му, той се озова пред поредното разклонение на скалните коридори и си даде сметка къде всъщност се намира - това сякаш довършваше самата му мисъл. Ако можеше с нещо да й помогне, той щеше да го направи.
Начин имаше. И той щеше да го направи.
Обърна се и пое по втория коридор, изоставяйки трупа на вълчицата при входа за термалните извори, преди да понесе Лираз към водата. Към изцеряващата вода - дали не помагаше само на охлузвания и натъртвания? Зири не знаеше това. Наложи се да подхване жената ангел с две ръце, за да я потопи във вира; щом я пусна във водата, около него настана мрак и той беше обзет от паника, че крилете й са угаснали.
Но не беше това. Изпод водата заструи леко сияние; огънят й беше още жив, тлееше като въглен. Той освободи тялото й, сега едва го докосваше - само едната му ръка придържаше тила, за да остане лицето над повърхността, - застинал в очакване, докато наблюдаваше устните и клепачите за признаци на живот. После... така недоловимо, че отначало дори не го забеляза, сиянието изпод водата взе да се усилва и когато Лираз най-сетне шавна, Зири вече различаваше не само варовиково-зеленикавите отблясъци на водата и розовеещите китки от водорасли, но и руменеца по бузите на жената ангел, тъмното злато на миглите й, когато трепнаха и тя бавно отвори очи. А после ги впери в него.
Спомняше си как го сряза в казбата. „Не ни запознаха“, беше казал тогава, на което тя отвърна с остър укор: „Знаеш коя съм и аз знам кой си - това стига“.
Тя обаче не знаеше. А на него му се искаше да й каже.
- Не ни запознаха - повтори го той, когато тя осъзна, че е потопена в някакви тихи тъмни води. - Не и както се полага.
32. Тортата - по-късно
- Стига да живеем толкова дълго.
Не това искаше да каже Кару. Нищо подобно. Всъщност тя нищо не искаше да казва. Акива я гледаше откъм срещуположната страна на каменната маса с все още пълни с вечност очи и сега единственото, което искаше, бе да се покатери на каменната маса и двамата да се срещнат по средата. Всъщност кога е получавала каквото желае? Акива искаше да бъде с нея за цяла вечност? Това беше... почувства го едновременно като слънчеви зайчета и изтрещяване на гръмотевица в себе си, но то беше и като парче торта, отложено за по-късно. Като подигравка.
Довърши си вечерята и ще получиш торта.
Ако не умреш.
- Ще живеем толкова дълго - отвърна той, пламенно и уверено. - Ще преживеем и това. Ще победим и това.
- Ще ми се и аз да бях толкова сигурна - каза тя, но в главата й се въртеше: армии ангели портали оръжия война.
- Бъди сигурна, Кару. Няма да позволя нищо да ти се случи. След всичко станало... сега... вече няма да те изпускам от поглед. - След кратко мълчание, сладко и срамежливо поруменял, сякаш все още не беше сигурен дали правилно е разчел мислите й, или пък че това сега е точно онова, към което се е стремял - Акива добави: - Докато ме искаш при себе си.
- Искам себе си при теб - отвърна тя начаса. Усети двусмислието в думите си - себе си при теб, - но не се поправи. Защото точно това мислеше. - Но не мога да бъда при теб. Не още. Защото вече е решено - отделни батальони, не помниш ли?
- Помня. Но аз също имам нещо да ти казвам. Или най-добре да ти го покажа. Мисля, че може да помогне. - Той седна върху масата, провеси крака, примъкна се към средата и я повика при себе си.
Тя го направи и усети как температурата около нея се покачва от близостта му. Повече никакви бариери помежду им. Тя подви крака под себе си - камъкът беше студен - и се запита за какво ли е всичко това. Едва ли е ехо на нейните желания. Той дори не посегна да я докосне, само я гледаше настоятелно и някак колебливо.
- Как мислиш, Кару, дали химерите ще се съгласят да обединим батальоните си? - попита
той.
Какво?!
- Ако Тиаго им заповяда, ще го направят. Но какво значение има? Нали братята и сестрите ти ще са против. Съвсем ясно го показаха.
- Знам - отвърна той. - Заради хамсите. Защото вие притежавате оръжие, срещу което ние нямаме защита.
Тя кимна. Затова сега дланите й бяха плътно опрени о каменния плот на масата; беше й станало като втора природа да крие очите на хамсите в присъствието на серафима, за да го предпази от неволно нараняване; въпреки това все още имаше риск.