- Нашите ръце си остават врагове, дори ние да сключим примирие - каза тя с ведър глас, но сърцето й беше натежало. Не искаше нито една част от нея да бъде враг на Акива.
- Ами ако това отпадне? - настоя той. - Мисля, че ще успея да убедя извънбрачните да се обединим. Единственото разумно решение, Кару. Ако сме един на един, Доминионът не е пречка за нас, но сега те са повече и дори да не разполагат с някое неподозирано предимство, силите ни са неравни. Химерите в батальона ни не само ще увеличат нашата сила, но и ще отслабят тяхната. В това има и психологическо предимство. Щом видят, че сме заедно, това ще ги обърка. - Той замълча. - Ето го най-силния коз на нашите две армии.
Всъщност какво целеше той?
- Може би трябваше да го кажеш на Елион и Орит - обади се тя.
- Ще им го кажа. Ако ти си съгласна и... ако проработи.
- Ако проработи ли?
Като продължаваше да я гледа все така настоятелно и колебливо, той посегна бавно и, докосвайки бегло бузата й с върха на пръста си, прибра немирния кичур коса зад ухото. Този лек допир предизвика искри и припламване, но те бяха потушени от един по-дълбок и помощен огън, когато притисна длан о бузата й. Погледът му беше жив, пълен с надежда и търсещ а докосването му приличаше на светъл шепот и... имаше вкус на торта, която Кару не можеше да опита. Това беше нещо по-жестоко от подигравка. То беше същинско мъчение. Искаше й се да извърне лице и да притисне устни о дланта на Акива, после о китката му и да проследи пътя на неговия пулс чак до самия източник.
Чак до сърцето. Чак до гърдите в цялата им монолитност. Той да обвие ръце около нея, ето какво желаеше, а още... движение, което е отглас на друго движение; кожа о кожа, влага о жар, дихание о стенание. О, боже. От докосването му съвсем оглупя. То я запрати надалече от реалния живот с неговото тътнещо армии ангели портали оръжия война и я отнесе право в рая, който си бяха представяли преди толкова много време - рая, който приличаше на кутия за скъпоценности, която чакаше те да я открият и да я напълнят със своето щастие.
Илюзии. Дори да стигнеха някак до „за цяла вечност“, пак нямаше да се озоват в рая, а в един опустошен от войни свят, където тепърва трябваше да се учат на толкова много неща и да се отучват от не по-малко. С толкова работа за вършене и толкова десятък болка за плащане и... и... И торта, хрумна на Кару една предизвикателна мисъл. Може би имаше живот и отвъд ръба. Заедно с Акива, всеки ден, в работа и болка - да, но и в любов.
Торта като начин на живот.
И тя извърна глава, и притисна устни към дланта на Акива, и усети как през него мина тръпка, и разбра, че ги дели много по-малко от една ръка разстояние. Колко лесно би било да премахне и тази дистанция и да се забрави в един малък кратковременен рай...
- Помниш ли? - попита той прегракнало. - Това е началото. - Неговото докосване се спусна надолу по бузата й, после по шията и беше огън, и беше магия, които разпалиха всеки атом в тялото й. Пръстите му се забавиха върху ключицата и дланта му спря да си отдъхне, лека като наметка от колибропеперуди върху сърцето й.
- Разбира се, че помня - отвърна тя, прегракнала като него.
- Тогава дай ръка. - Той посегна да я хване, когато тя му я протегна. Придърпа я към себе си, а очите на Кару се спряха върху V-образната линия на шията му, върху триъгълника на гърдите му и в мислите си вече промъкваше ръка под дрехата, за да я долепи колкото може по-близо до неговото сърце...
Стоп.
В унеса си почувства заплахата и се овладя, свивайки ръката си в юмрук.
- Не искам да ти причиня болка.
- Довери ми се - каза той. Неговото колебание се беше разсеяло още щом устните и докоснаха дланта му и сега погледът му беше само настоятелен и притеглящ - сякаш на това разстояние техните магнити вече бяха толкова силно притеглени един към друг,че само решителна съпротива би могла да ги раздели. Но съпротивата на Кару не беше решителна. Тя искаше да докосне Акива също както искаше да диша. Затова се остави той да насочва ръката й и когато кокалчетата на пръстите й докоснаха яката му, тя на свой ред възкреси спомена - ние сме началото, - разтвори пръсти и ги пъхна под ризата на гърдите му. Гърдите на Акива. Кожата на Акива. Тя беше като жива под пръстите й и нейните устни закопняха да ги последват. Това желание й замъгли разсъдъка и трябваше да измине един дълъг делирен миг - ръката й с широко разтворена длан, опряна о кожата му, - докато разбере.
Докосването й не го беше наранило.