- Акива... как? - попита тя стъписана.
Ръката му покри нейната и още по силно я притисна към тялото, а тя усети как нейната хамса пари, както ставаше винаги в присъствието на серафим, почувства някакво боцкане, но Акива нито трепна, нито се дръпна, нито се сгърчи. Усмихваше се. Едната ръка разстояние между тях се скъси - от дължината на неговата ръка до нейната - и той го съкрати още повече като се притисна към нея, наклони глава и изви врат, прошепвайки: „Магия“, а после й показа какво е направил.
На врата му се беше появил знак, какъвто - Кару добре знаеше това - преди не съществуваше. Намираше се ниско, полускрит от яката, но тя все пак го различи - око. Затворено око. Неговата собствена магия, с която обезвреждаше тази на Бримстоун. Това око беше индигово, също като хамса; то обаче не беше татуировка, а белег.
- Кога направи това? - попита тя.
- Тази вечер.
Тя прокара върха на пръста си по фините изпъкнали линии на наранената му плът.
- Вече е заздравял.
Той кимна, дръпна се и отново вдигна глава. Кару лека-полека вече беше започнала да се досеща докъде се простират способностите на Акива, но случилото се я изуми. Едва за няколко часа той се беше белязал и после беше успял да се излекува - само по себе си това беше забележително. Но в сравнение с достигнатото от него магическо ниво не представляваше нищо. Защото Акива беше успял да обезсили най-мощното оръжие на химерите след възкресяването им, ако това изобщо можеше да се смята за оръжие. Сигурно в този момент трябваше да е ужасена, но точно сега Кару не чувстваше ужас.
- Вече мога да те докосвам - дивеше се тя и не можеше - не опита - да устои на порива за още доказателства, плъзгайки длан по жарката гладко ст на неговите гърди, докато не почувства сърцебиенето му в шепата си.
- Колкото искаш - каза той и тя усети неговия трепет, но това не беше болка.
Неговата кожа и онова „за цяла вечност“ образуваха мощна сплав; истинската причина Акива да направи тази магия беше забравена, както и всичко останало извън техните две пулсиращи сърца...
...докато реалността не се появи на вратата.
*
Едва ли някой би могъл да си представи по-невъобразима гледка: един до друг, подгизнали до кости, извървели мълчаливо и целеустремено скалните коридори, преминавайки от поселището на химерите в територията на серафимите право през главната пещера, където бяха събрани почти всички... Тиаго и Лираз влачеха трупа на Тен след себе си.
Гласовете секнаха. Мик беше оставил цигулката малко преди това и сега лежеше с отпусната
в скута на Зузана глава, но нейното ахване го накара да подскочи.
Исса се полюшваше високо върху навитата си опашка и сега повече отвсякога приличаше на змийска богиня от древен храм, а химерите наоколо бяха станали или полуизправени, застанали нащрек и готови за битка, щом ги призоват. Но никой не ги призова. Тиаго и Лираз прекосиха пещерата с вперен напред поглед и мрачно изражение, за да изчезнат отново през срещуположния изход, минавайки покрай охраната на серафими без никакво обяснение.
Когато завари вратата на Акива все така затворена, Лираз грубо се изсмя и не почука, а направо я блъсна и заби гневен поглед в онова, което я очакваше вътре. Акива и Кару със замъглени от страст очи, седнали един срещу друг върху каменната маса, се докосваха, положили длан върху сърцето на другия.
Някой би казал, че Елай - богинята закрилница на убийците и на тайните любовници - тази нощ се е развихрила и се прокрадва невидима из скалните пасажи, за да върши коварства и да предотвратява неизбежното в последния възможен момент. Само няколко мига трябваше да натежат върху едното или другото блюдо на везната и Лираз вече щеше да е мъртва, а Кару и Акива щяха да бъдат заварени в много по-компрометираща поза, не само със замъглените от страст погледи и с длан върху сърцето на другия. Още миг и те вече щяха да се целуват.
Елай обаче беше капризна покровителка и един път - много зрелигцно - ги беше предала. Но Кару вече не вярваше в богове, затова когато вратата зейна, тя приписа вината за това единствено на Лираз и на Вълка.
- Е - каза Лираз със сух глас, най-сухото нещо в нея в този момент, - поне сте още облечени.
*
И нека благодарим на боговете за това, помисли си Кару, измъквайки ръка изпод ризата на Акива. Изведнъж усети хлад в стаята. Колко бързо тялото й беше привикнало към топлината на Акива, в сравнение с която всичко друго изглеждаше студено. Трябваше да примигне няколко пъти, докато погледът й се избистри и обърне внимание на подробностите: прилепналите о кожата мокри дрехи, звънтенето на капките по пода, какво останало за дъха на сяра.