Близа схвана накъде бие и усети страха му. На света му стигаше дори някаква дребна провокация, какво останало за „демони“ от плът и кръв, за да психяса окончателно. Но тези създания запалиха у нея такъв интерес, че дори пряко сили не можеше да си пожелае да се окажат плод на някаква измама.
Така или иначе, този случай беше грижа на правителства и дипломати, на полиция и на военни, не на учените. Работата на учените се свеждаше до телата, лежащи пред тях - чисто физически проблем, нищо повече. Чакаше ги нелека задача: събиране и съхраняване на тъканни проби, придружено от изтощителни измервания и фотографиране, както и изготвяне на справка за всяко от телата. Най-напред обаче трябваше да установят какъв е мащабът на предстоящата работа.
- Всички тела ли имат такива знаци? - обърна се проф. Чодри към проф. Амхали.
- Всички, с изключение на едно - отвърна проф. Амхали и Близа се зачуди кое точно, но следващото създание, което видяха - огромната камара под бялото платнище - също беше белязано, както и телата в съседната и по-следващата шатра, така че Близа скоро забрави за това. Достатъчно й костваше усилието да вижда - и да подушва - едновременно. Вече й се повдигаше, чувстваше се смазана, а паниката я дебнеше по петите - заради осъзнаването на нещата, които знаеше и беше погребала дълбоко в себе си - като на всичкото отгоре беше обзета и от някаква странна тъга. Както ходеше от шатра в шатра и оглеждаше внушителния брой чуждоземни създания, изведнъж се почувства като на панаирджийско изложение, където всички експонати са мъртви.
Всички тела представляваха някаква безумна амалгама от разпознаваеми животински части и бяха в доста напреднал стадий на разлагане. Колкото по-дълбоко ги бяха открили в ямата, толкова по-дълго бяха престояли в нея, което навеждаше на мисълта, че са избивани едно по едно през определен период от време, а не всички наведнъж. Каквото и да се беше случило тук, не е било масово клане.
Накрая стигнаха и последната шатра, отделена по-встрани от останалите и най-далече от ямата.
- Това беше погребано отделно - каза проф. Амхали, повдигайки пред тях платнището на входа, за да влязат. - В плитък гроб.
Близа пристъпи вътре и при вида на този последен „експонат“ от мъртвата менажерия тъгата засия в нея по-ярко отвсякога. Това беше тялото с небелязани длани. Той беше погребан с някаква по-особена грижа - не просто запратен във вонящата яма, а положен отделно и покрит с пръст и чакъл. Сивкавата прах се беше набила в тялото и му придаваше вид на скулптура.
Може би точно това я накара още в първия миг да си помисли, че той е красив. Защото не изглеждаше реален. Приличаше по-скоро на произведение на изкуството. Тя дори беше на път да се разплаче заради него, в което нямаше никакъв смисъл. Ако всички останали по един или друг начин бяха „чудовищни“, то този тук беше най-близо до „демонското“ и „дяволското“: преобладаващо хуманоиден тип, но с дълги черни рога, разцепени копита и криле на прилеп, разгънати върху земята от двете му страни, най-малко десетина крачки по дължина, та чак краищата им се бяха подвили о стените на шатрата.
Но той не вся у нея ужас с демоничния си вид. Така както и ангелите не я поразиха със своята „ангелообразност“.
Какво ли е станало тук, мълчаливо се питаше тя. Не беше нейна работа да търси отговор на този въпрос, но това беше по силно от нея. Въпросите кръжаха в главата й като ято подплашени птици. Кой е избил тези създания и защо? И що щат те в мароканската пустош? И... какви са техните имена ?
Нещо й подсказваше, че подобна реакция - да се питаш за имената - не е никак уместна при вида на мъртвите чудовища, но последното тяло с неговите фини черти предизвика у нея желание да научи името му. Върхът на единия му рог беше откъртен, дребен детайл, затова тя първо се зачуди как ли е станало, а после не беше никак трудно да стигне и до останалите въпроси. Какъв ли е бил животът му, защо ли е мъртъв сега?
Мъжете си говореха и тя чу проф. Амхали да казва на проф. Чодри, че тези създания явно са живели известно време в казбата и са я напуснали едва преди ден.
- Някакви номади са станали свидетели на заминаването им - обясни проф. Амхали.
- Почакайте - намеси се Близа. - Значи са ги видели и живи? Колко са били?
- Не знаем. Свидетелите бяха изпаднали в истерия. Разправят, че били десетки.
Десетки. На Близа й се прииска да ги беше видяла. Искаше й се да гн види живи, дишащи.