- И къде са отишли? Успяхте ли да ги откриете?
В гласа на проф. Амхали се прокрадна ирония.
- Натам са отишли - каза и посочи... нагоре. - И не, още не сме ги открили.
Според очевидците „демоните“ отлетели по посока на Ат ласките планини, макар за това да не бяха открити никакви доказателства. Ако не бяха намерени разлагащите се трупове на чудовищата, които потвърждаваха тази история, тя щеше да бъде отхвърлена като пълен абсурд. Сега обаче хеликоптерите претърсваха планините, а агенти с джипове и камили издирваха берберски племена и скотовъдци, които може да са видели нещо.
Близа излезе от шатрата заедно с двамата учени. Няма да ги открият, помисли си тя, зареяла поглед към планините, чиито снежни върхове изглеждаха нереални в тази жега. Съществува друга вселена - ето къде са отишли.
35. Трижди падналият
- Слизай.
Щом вратата се затвори зад него, Яил, императорът на серафимите, се наведе и свирепо разтърси рамене, за да се отърве от невидимото създание, което го беше яхнало.
Но щом Разгут беше решил да остане където е, нищо не можеше да го помести. Хватката му беше здрава, както и волята, а след дългия живот, прекаран в невъобразими мъки, неговият праг на болка беше много висок. „Накарай ме тогава“, можеше да се озъби той и да избухне в типичния си безумен смях, докато императорът прави жалки усилия да го свали.
Обикновено смяташе, че си струва болката, стига да успее да вгорчи живота на другите, но се оказа, че низостта на Яил му убива удоволствието да го мъчи и Разгут с удоволствие се подчини. Смъкна се от гърба му, падна върху мраморния под с глухо тупване, болезнено изпъшка и стана видим в мига на удара. После се надигна, а атрофиралите му нозе неестествено се подгънаха настрани.
- На твоите услуги - произнесе с някакво гротескно достойнство.
- Нали не си въобразяваш, че трябва да ти благодаря? - Яил си свали шлема и го запрати по своя охранник. Можеше да открие обезобразеното си лице само като е в уединение: ужасяващият белег разсичаше лицето му от косата до брадичката, напълно заличавайки носа и превръщайки устата в някаква фъфлеща и мляскаща цепнатина. - И за какво?! - продължи, пръскайки слюнка.
Гримаса разкриви не по-малко ужасяващото лице на Разгут - подпухнал пурпурен мехур с опъната като на пришка кожа. Той заядливо отвърна нещо на латински, което императорът, естествено, не можеше да разбере: „Задето не ти прекърших врата, когато имах случай. Толкова лесно щеше да стане.“
- Стига си дрънкал на човешки езици - властно и нетърпеливо го прекъсна Яил. - Какво каза?
Намираха се в пищна зала на папския дворец, долепен до базиликата „Св. Петър“, току-що приключили срещата със световните лидери, на която Яил предяви исканията си, като под „предяви“ се разбираше, че беше повтарял всяка сричка, която Разгут нашепваше в ухото му.
- Заради думите - отвърна Разгут, този път с меден глас и на езика на серафимите. - Без моите думи, господарю, вие щяхте да сте само едно красиво лице. - Той се изкикоти и Яил го изрита.
Не беше кой знае какъв ритник. В него нямаше никаква показност, само брутална ефикасност. Светкавичен и твърд ритник, при който подсиленият със стомана нос на сандала му се вряза в ребрата на Разгут, потъвайки дълбоко в безформената подута плът. Разгут изкрещя. Болката беше остра и заслепяваща, прецизно насочена. Той се сгърчи около нея.
Смях.
В съзнанието на Разгут имаше пукнатина. Навремето той притежаваше изтънчен ум и тази пукнатина приличаше по-скоро на дребен недостатък върху полираната повърхност на диамант, невидима спойка в кристална сфера. После се разклони. Пропълзя навсякъде. И взе да поразява всяко нормално чувство, превръщайки го в негов собствен мутант: разпознаваем, но напълно изкривен. Сега, когато отново погледна Яил, омразата в очите му беше примесена с веселие.
Само очите го издаваха какъв е всъщност. В присъствието на подобните нему беше невъзможно да се каже, че са от един и същи вид. Серафимите бяха самото въплъщение на хармонията и грацията, на силата и великолепието - даже Яил, поне докато средната част на лицето му беше прикрита. Докато Разгут представляваше попарено, пълзящо създание с разложена плът, по-скоро зъл дух, отколкото ангел. Навремето той беше красив, о, да, но сега само очите му напомняха за това. Тяхната бадемова форма оставаше все така съвършена и непокътната върху подпухналото мораво лице.
Другият знак за истинското му потекло беше много по-страховит: останки прекършена кост, които стърчаха от плешките му. Крилете му били изтръгнати. Даже не отсечени, а изтръгнати. Болката беше с хилядогодишна давност, но той никога нямаше да я забрави.