Но Акива го отряза, отказвайки да изслуша Падналия. Сякаш изобщо можеше да разбере какво означава това! Паднал. Изрече го като проклятие, но даже представа си нямаше. „Като плесента превзема книгите, така митовете плъзват из историята - беше казал Изил. - Може би е редно да попиташ някого, който е бил тук преди много векове. Може би е редно да попиташ Разгут.“
Но той не го направи. Никой така и не попита Разгут. Какво се случи с теб? Защо ти причиниха това?
Кой си ти всъщност?
О, о и о. А трябваше да попитат.
Сега Разгут се обръщаше към Яил.
- Ще ги омаем човеците, не се бой. Те открай време са си такива, все се дърлят ли, дърлят. То е като въздухът и водата за тях. Пък и не тия самомнителни държавни глави са ни важни. Това е само за показ. Докато те кимат един на друг с посърнали лица, хората действат в твоя полза. Запомни ми думите. Някои вече трупат оръжейни арсенали, готови да ти ги предадат. Ще трябва само да решиш, господарю, от кого желаеш да ги получиш.
- И къде са всичките тези предложения? - разхвърча се слюнка. - Къде?
- Търпение, търпение...
- Нали разправяше, че ще ме почитат като бог?
- Така е, ама ти си грозен бог - изфуча Разгут, неспособен да постигне търпението, което проповядваше. - Изнервяш ги. Пръскаш слюнка, когато говориш, криеш се зад маската си и ги гледаш така, сякаш си готов да ги умъртвиш, докато спят в леглата. Замислял ли си се да покажеш малко чар? Това значително ще улесни моята работа.
И Яил пак го ритна. Този път болката беше много по-ослепяваща и Разгут изкашля кръв върху съвършения мраморен под. После топна пръст в нея и изписа сквернословие.
Яил поклати глава с отвращение и закрачи към масата, където бяха подредени освежителни напитки. Той си наля чаша вино и взе да крачи напред-назад.
- Тая работа много се проточи - каза с глас, плющящ от злоба. - Не съм дошъл тук за церемонии и песнопения. Искам оръжие.
Разгут се престори, че въздиша съкрушено, и взе да се примъква бавно и тежко към вратата.
- Добре тогава. Ще отида при тях да им говоря от свое име. Така ще стане доста по-бързо.
Произношението ти на латински наистина е ужасно.
Яил даде знак на охраняващите вратата доминионци, а Разгут се превиваше от смях, докато те го мъкнеха обратно и го стовариха тежко в краката на Яил. Направо се давеше от кикот заради шегата си.
- Само си представи физиономиите им! - кискаше се през сълзи той, отривайки влагата от едното си съвършено и тъмно око. - Представи си само точно в този момент да влезе папата и да завари нашата задруга в цялото й великолепие! Това ли са ангелите?! - би извикал, хващайки се за сърцето. - Ами какви са зверовете тогава?! - Разгут се преви о две и се разлюля от смях.
Яил обаче явно не споделяше неговата веселост.
- Ние не сме задруга - каза той с много студен и тих глас. - И едно да ти е ясно. Застанеш ли на пътя ми...
Разгут не дочака да довърши, прекъсна го.
- Какво? Още какво можеш да ми сториш, скъпи мой императоре? - Той заби очи в Яил без да мигне. Непоклатим, спокоен. - Само ме погледни и ще разбереш. Аз съм Разгут, Трижди падналият, най-окаяният сред ангелите. Няма какво повече да ми отнемеш, което да не ми е било отнето вече; няма какво повече да ми причиниш, което да не ми е било причинено вече.
- Още не си убит - отвърна неотстъпчиво Яил.
При тези думи Разгут се усмихна. Зъбите му бяха съвършени на фона на ужасяващото лице, а пукнатината на неговото съзнание зейна с цялото си безумие в погледа му. С присмехулно лукавство той плясна с ръце и взе да се моли.
- Само това не, господарю мой. О, бичувай ме, изтезавай ме, но каквото и да правиш, моля те на колене, умолявам те, не ми давай покой!
Разполовеното лице на Яил се сгърчи от ярост и той толкова силно стисна челюсти, че белегът му побеля, а останалата част от лицето стана пурпурночервена. Значи беше схванал. Това си мислеше Разгут, все още заливайки се от смях, докато Яил забиваше с ритници в тялото му стоманените носове на сандалите си, причинявайки му болка след болка, цяла поредица от болки, същинска династия от болка. Това беше моментът, в който Яил най-сетне проумя, че не той владее положението. Не можеше да убие Разгут; имаше нужда от него. От една страна му трябваше, за да превежда от и на човешките езици - да, - но и заради друго: да му разтълкува хората, та да може да вникне в тяхната история, политика и психология и след това да си състави стратегия и реторика, с които да ги омае.
О, да, сега можеше да го рита колкото си ще и Разгут тихо ще скимти от болка цяла нощ опитвайки се да я приспи като пеленаче, а на сутринта ще преброи синините, ще мобилизира проклетията си и ще се яви усмихнат, все така единствен помнещ всичко, което останалите са забравили; неща, които никога не би трябвало да се забравят, и най-важната причина - о, звездни богове, най-прекрасната и ужасяваща причина, - поради която Яил би трябвало да остави на мира стелианите.