Работата обаче беше там, че не всички горяха от желание да угодят на командира. Едната беше Исса, която в момента слизаше с предизвикателни движения надолу по склона точно срещу тълпата воини, а и лейтенантите на Тиаго не бяха за пренебрегване. С изключение на Сарсагон, който получи директна заповед, всички останали от антуража на Вълка останаха плътно скупчени около него. Тен, Ниск, Лиссет, Рарк и Вирко. Същите тия химери, чиито коварни козни оставиха Кару насаме с Тиаго при ямата - без Тен, която допусна фаталната грешка да се заеме лично с Исса и сега беше толкова Тен, колкото и Тиаго беше Тиаго - заради което ги мразеше. Изобщо не се съмняваше, че стига той да поиска, те ще я замъкнат при него; можеше само да се радва, че в момента не смята това за необходимо.
Сега тяхното оставане изглеждаше дори зловещо. Не последваха заповедта на Тиаго, защото явно се имаха за нещо повече и тя не се отнася за тях. Очакваха да получат друго нареждане. Погледите им към Акива и Лираз не оставяха никакво съмнение каква точно заповед очакват.
- Кару - прошушна Зузана иззад рамото и, - какво става, по дяволите?
Какво ли не става, дявол да го вземе! Всички конфликти, които Кару досега мислеше, че е предотвратила, в момента заплашваха да се превърнат в един общ сблъсък.
- Всичко - отвърна тя през стиснати зъби. - Всичко става.
От една страна чудовищните Ниск и Лиссет, готови да поразят Акива и Лираз със своите хамси, да ги омаломощят и да ги убият - или поне да опитат. Акива и Лираз, които стояха непоколебимо насреща им. И Зири по средата. Бедният благ Зири, затворен в тялото на Тиаго, който се опитваше да наподоби неговата свирепост - но само външно, не и по душа. Това засега беше най-тежкото му изпитание. Но и не само изпитание. От тук нататък такъв щеше да е животът му и всичко, което зависи от него. Бунтът, бъдещето - ако изобщо имаше някакво бъдеще - на оцелелите химери и на всички онези души, погребани в катедралата на Бримстоун. Тази измама беше единствената им надежда.
Следващите няколко секунди падаха на тежки капки като разтопен метал.
Исса стигна при тях в мига, в който Лиссет проговори.
- А какви са заповедите за нас, сър?
Исса прегърна Мик и Зузана, после стрелна Кару с поглед, който сияеше. Кару забеляза, че е развълнувана. Изглеждаше като получила някакво потвърждение.
- Аз вече дадох заповедите си - студено отвърна Тиаго на Лиссет. - Или не бях съвършено ясен?
Потвърждение? Но за какво? Мислите на Кару се устремиха към изминалата нощ. След като отпрати Акива със студена категоричност, каквато изобщо не чувстваше, разделяйки се с него, убедена, че го вижда за последно, Исса и беше казала: „Сърцето ти не греши. Няма защо да се срамуваш.“
Исса говореше за любовта и към Акива. И какъв беше отговорът на Кару? „Това сега няма значение.“ Насили се да го повярва: че не сърцето и е от значение, нито те двамата с Акива, а че
съдбата на два свята е заложена на карта - това сега беше от значение.
- Генерале - възпротиви се Ниск, ная побратимът на Лиссет, - едва ли очаквате тези ангели да останат живи...
Тези ангели да останат живи. Сякаш подобно нещо изобщо подлежеше на съмнение: смъртта на Акива, смъртта на Лираз. Те се бяха върнали, за да ги предупредят. Истинският Тиаго не би се поколебал да ги изкорми, че са си направили този труд. Акива не подозираше, че това не е истинският Тиаго и въпреки това се беше върнал. Заради нея.
Кару потърси неговия поглед, срещна очите му, които я очакваха, и им отвърна с болезненото и ясно съзнание, че тази лъжа повече не може да продължава.
Имаше значение. Те бяха от значение; каквото и да ги беше спряло да се избият един друг на брега на Булфинч преди толкова години... беше от значение.
Тиаго не отговори на Ниск. Не и с думи. Но погледът, с който го измери, накара воина да се задави с последните си думи. Вълка открай време обладаваше подобна сила; способността на Зири да я овладее беше изумителна.
- Вървете в двора - произнесе той със скрита заплаха. - Без Тен. Ще си поговорим... за моите очаквания... когато приключа тук. Вървете.
Всички се подчиниха. Кару тъкмо щеше да отприщи злорадството си, задето тръгнаха с подвити опашки, но точно тогава погледът на Вълка се спря върху тях двете с Исса.
- Вие също - каза.