Малко по-нататък Акива видя как Исса откликва на поканата на Елион и протяга изящната си ръка, за да докосне неговата, набраздена от белези и мастилени рабоши.
В тази гледка имаше толкова мощ че на Акива му се прищя да може да дестилира нейната сила и да я превърне в еликсир за цял Ерец. Първо, само някои, после - повече, занарежда мислено като молитва той.
И докато си го мислеше, затърси с поглед синьото сияние, за което сетивата му бяха винаги настроени; скоро зърна Кару и нейният поглед срещна неговия. Проблясък, лумване. Един поглед му стигаше да се почувства опиянен от светлина. Но тя беше близо до него. Звездни богове, защо не е по-близо? На Акива му беше дошло до гуша от целия този въздух, който ги делеше. А скоро между тях щеше да има цели левги и небеса...
- Извинявай - тихо пророни Лираз. - Това не беше честно.
Обля го топлина и някаква горда, покровителствена нежност към крехката му сестричка, за която да се извини, не беше никак лека работа.
- Не, не беше - отвърна, опитвайки гласът му да прозвучи нехайно. - И като стана дума кое е честно и кое - не, можехте да почакате няколко секунди, преди да нахлуете така. Обзалагам се, че бяхме само на крачка от целувката.
Лираз изсумтя, защото я хвана неподготвена и напрежението между тях мигом изчезна.
- Съжалявам, ако това, че едва и е умрях, е било причина едва да не се целунете.
- Прощавам ти - каза Акива. Трудно му беше да се шегува с ужаса, който избегнаха на косъм, но имаше чувството, че Хазаел точно това щеше да направи, а то бе главното - какво би направил Хазаел в такъв момент - и изглеждаше винаги правилно. - Прощавам ти този път -натърти. - Следващият път обаче те моля да съобразиш по-внимателно времето за своето едва-не-умиране. А най-добре повече да не се стига до едва-не-умиране. - Нека вместо това е едва-ли-не целувка, помисли си, или пък истинска целувка, но не го каза гласно, донякъде загцото му беше невъзможно да си го представи, донякъде загцото знаеше, че това ще я разгневи. Въпреки това й го желаеше от все сърце - някой ден и Лираз да се окаже потънала в блаженство.
- Ще отида да се измия преди тръгване - каза й и се оттласна от стената на пещерата, на която се облягаше дотогава. След няколко часа непрекъснато магьосване тялото му беше натежало като напълнено с олово. Разкърши рамене, изпъна врат.
- Трябва да отидеш при термалните извори - посъветва го Лираз. - Те са... честно казано, чудотворни.
Той спря насред крачка и се втренчи в нея с присвити очи.
- Честно казано, чудотворни? - повтори. Едва ли беше чувал досега Лираз да използва думата чудотворно и... това, което плъзна по бузите й, руменина ли беше?
Интересно.
- За лечебната вода говоря, естествено - каза, но нейният прям и нетрепващ поглед беше твърде прям и твърде нетрепващ - явно прикриваше някакво друго чувство с това престорено самообладание, обаче го правеше твърде очебийно. И на всичкото отгоре се беше изчервила.
Много интересно.
- Е, сега нямам време за това - каза Акива. Вода имаше и в една ниша надолу по скалния пасаж. - Ей сега се връщам - увери я на тръгване. Щеше му се да иде при термалните извори -щеше му се да отиде там заедно с Кару, - но засега щеше да добави това към списъка с желания за времето, когато животът му ще си е само негов.
Да се изкъпе с Кару.
При мисълта го обля гореща вълна, която - странно - не срещна отпор от чувството за вина и жертвоготовност. Толкова беше свикнал с тяхното бреме, че сега липсата им му се стори неестествена. Все едно да завиеш зад ъгъл, покрай който си минавал хиляди пъти, и вместо обичайната стена зад него да се ширне небесният простор.
Свобода.
Макар и непълна, сега Акива поне имаше свободата да мечтае, а това само по себе си беше нещо велико.
Кару му прощаваше.
Тя го обичаше.
А ето че отново се разделяха и той не я беше целунал - нито едно от двете не беше редно. Но дори да не трябваше да прикриват чувствата си пред двете армии и да можеха да откраднат поне миг насаме, Акива пак нямаше да го направи - все още спазваше войнишкото суеверие за сбогуванията. Не трябваше да се сбогуват. Сбогуванията носеха лош късмет, а целувката на прощаване беше просто вид сбогуване. Ндлувката за едно ново начало не трябваше да се превръща в целувка за сбогом. Ще трябва да почакат по-добри времена.
След завоя в скалния пасаж се откри ниша, където от улей в грапавата стена бликаше студена вода, течеше в продължение на няколко метра на височината на пояса и отново изчезваше в скалата. Също като много от чудесата в тези пещери, тя също изглеждаше природна даденост, но най-вероятно беше дело на предишните обитатели. Акива се освободи първо от доспехите и меча и ги провеси на една скална издатина, после си свали ризата.