Загреба с шепи студената вода и я поднесе към лицето си. Шепа подир шепа за лицето, врата, гърдите и раменете. Накрая потопи цялата си глава, после се изправи и усети как влагата постепенно се изпарява върху горещата му кожа, стичайки се на ручейчета между ставите на крилете.
Прие плана на Кару, защото си го биваше. Освен че беше умен, рискът при него беше много по-малък в сравнение с предишната им стратегия; проработеше ли, заплахата за света на хората щеше да е много по-малка и можеха да предотвратят снабдяването на Яил с, както Кару ги нарече, „оръжия за масово унищожение“.
На първия военен съвет Лираз с голяма доза сарказъм предложи просто да помолят Яил да се върне, но тъкмо в това се състоеше същината на новия план: моля, ако обича Яил да изтегли армията си и да се прибере у дома, без да предизвиква война, каквато беше всъщност целта му, благодаря и лека нощ.
Естествено, примамката беше най-трудната част от плана. Тя беше проста и гениална -съвсем не „моля“ - и Акива не се съмняваше, че Кару и Лираз ще се справят. Те бяха смели воини, но в същото време и двете същества, които обичаше най-много на света - светове, -затова искаше да ги отведе невредими към онова бъдеще, което си представяше: там ничий живот няма да е изложен на риск, а най-трудното решение за деня ще е какво да закусват или на кое точно място да се любят.
Лираз имаше право, помисли си Акива. Той наистина беше потънал в блаженство. Не очакваше скоро да му се отвори случай да остане насаме с Кару, затова щом усети раздвижване зад себе си - прозвуча като тихо поемане на дъх, - се обърна с разтуптяно сърце, очаквайки да види нея.
Но не видя никого.
Усмихна се. Усещаше нечие присъствие също толкова ясно, колкото чу и вдишването. Явно пак е направила заклинанието да стане невидима, а това означаваше, че идването й е останало незабелязано за другите. Независимо какво си повтаряше само преди минути - как целувката за едно ново начало не бива да се превръща в целувка за сбогом, - решителността му не устоя пред надеждата. Имаше нужда от нея. Всичко изглеждаше някак недовършено, въпреки съгласието помежду им и ръката върху сърцето на другия. Не мислеше, че някога ще може пак да изпита щастие, нито че ще диша с пълни гърди, докато... Ето и сега, колкото и да е невероятно, чувството за вина го нямаше и не попречи на надеждата, пред тях имаше само безкрайни възможности... Докато не я целуне. Суеверията да вървят по дяволите.
- Кару? - произнесе усмихнат той. - Ти ли си? - Зачака да се появи от въздуха, готов веднага да я вземе в прегръдките си. Вече можеше да го направи. Поне докато не е дошъл още някой.
Тя обаче не се появи.
И тогава, внезапно, това невидимо присъствие - несъмнено го имаше обаче - стана непознато, дори враждебно и в него се долови още нещо. Усещането го завладя - проникна в него - и Акива достигна някакво напълно ново ниво на осъзнаване на... своя собствен живот като отделна личност. Самотно сияйно напрежение в обкръжението на много други, осезаемо и... уязвимо. Полази го мраз.
- Кару? Ти ли си това? - попита той отново, макар вече да знаеше, че не е тя.
Тогава отдалече чу стъпки в скалния пасаж и в следващия момент Кару се появи. Не прикрита от заклинанието, а напълно видима - направо сияеща - и когато се закова нерешително на място, изчервявайки се задето го е сварила полугол, той по усмивката й разбра, че всъщност и тя е дошла водена от същата надежда, която разцъфна в него само преди миг.
- Привет - пророни тя с тих глас и широко разтворени очи. Нейната надежда се устреми към неговата, но Акива почувства, че и нещо друго се стреми към нея, както и към живота му. То беше заплашително и опасно. То беше невидимо.
И се намираше в нишата заедно с тях.
38. Отличен инцидент със звезден прах
В Мароко Близа се събуди рязко. Не пищеше, нито нещо я караше да запиши. Всъщност изобщо не изпитваше страх и това беше доста приятна изненада. Накрая напълно съзнателно се беше предала на съня - лишаването от сън на практика може да те убие - с надеждата, че: а) по някакво чудо кошмарът тоя път ще я остави на мира, или б) стените тук ще се окажат достатъчно дебели, за да заглушат писъците й.
Изглежда й се беше случило а), което си беше истинско облекчение, защото б) очевидно би претърпяло неуспех. Долавяше лая на кучетата отвън, от което следва, че колкото и да са дебели стените, нищо не можеха да заглушат.