Елиза спря, затвори очи и ги притисна с върховете на пръстите, сякаш искаше по този начин да усмири надигналия се в нея смут. Сякаш се опитваше да призове в съзнанието си метални шипове и да прогони с тях влудяващите гълъби на съня.
Аз убих много повече звезди, отколкото някой изобщо ще види.
Тръсна глава. Познатата паяжина от ужас и вина взе да оплита съзнанието й. Извика представата за бледи и отчаяни коренища на цветя, които се подават през дупката на дъното на саксията. Извика представата за неща, които не можеха да бъдат удържани затворени, но нея не я беше грижа за това. Забрави, каза си. Ти нищо не си убила. Знаеш го.
Там е работата, че точно това не знаеше. Внезапно „узна“ разни други неща и почувства някаква непоклатима и напълно ненаучна увереност относно големите въпроси за космоса, като съществуването на паралелна вселена например; увереността в нейната собствена невиновност обаче не беше сред тях - най-малкото не беше толкова дълбока и с такъв резонанс. Гласът на разума изведнъж й се видя слаб и неубедителен, а това не беше добър знак.
Тежко, стъпка по стъпка, Елиза се изкачи по стълбите към покривната тераса, повтаряйки си на всяка крачка, че това е просто стрес, не лудост. Още не съм откачила, това няма как да стане. Прекалено упорито се борих. Щом се показа навън в нощния въздух, почувства изненадващ хлад и още по-ясно чу кучетата, които джавкаха някъде долу из пущинака.
Завари проф. Чодри да седи на същото място, където го беше оставила преди няколко часа. Той леко й кимна.
- Тук ли бяхте през цялото време? - попита, заобикаляйки масата.
Той се разсмя.
- Не. Опитах да поспя. Не се получи. Главата ми. Постоянно мисля за тази загадка.
- Аз също.
Той кимна.
- Седнете. Моля - каза и тя прие. Поседяха мълчаливо известно време, обгърнати от нощта, после проф. Чодри пак заговори. - Откъде ли са дошли? - каза. Това беше реторичен въпрос, помисли си Елиза, но последва доста дълга пауза, така че можеше да рискува да отговори, ако
събере кураж.
Морган Тот би рискувал, помисли си, затова каза просто: „От друга вселена“. Повярвайте ми. Това е нещо, което знам; винаги е било в мен като насметен под килима боклук.
Веждите на проф. Чодри хвръкнаха към челото.
- Просто така? Пък аз си мислех, Близа, че вие може би вярвате в Бог.
- Ами вие? - Това я изненада. Знаеше, че много от учените вярват в Бог, но никога не беше усещала някаква религиозна нагласа у него. Освен това специалността му - базирана върху ДНК реконструкция на еволюционната история - изглеждаше в пълно противоречие с, хъм, креационизма^. - Не го ли намирате за трудно съвместимо?
Той сви рамене.
- Жена ми обича да казва, че умът е място с много стаи за много гости. Вероятно икономът се е погрижил да настани научната делегация в отделно крило, по-далече от пратениците на Вярата, нищо че двете групи продължават да спорят по коридорите.
От неговата уста това звучеше доста остроумно. Близа беше стъписана.
- Ами - осмели се да попита тя, - ако точно сега се сблъскат, кой ще има превес?
- Питате според мен откъде са се взели посетителите, така ли?
Тя кимна.
- Длъжен съм на първо място да отбележа, че не е изключено да са плод на някоя лаборатория. Основавайки се на днешните изследвания, можем да елиминираме вероятността за някоя хирургическа лудория, но нищо чудно да са отгледани.
- Говорите за нещо като бърлога на свръхзлодей в кратера на вулкан?
Той се разсмя.
- Точно така. И ако бяха само тези тела - „зверовете“, така да се каже - тогава в тази теория би имало зрънце здрав смисъл. Но заедно с ангелите всичко става доста заплетено - тяхното устройство е по-сложно.
Точно така. Огънят, летенето.
- Разбрахте ли - попита Близа, - че в базата данни за разпознаване на лица няма и помен за нито един от тях?
Той кимна.
- Разбрах. Ако приемем, доста прибързано, че те наистина може да са... от някъде другаде, тогава какви са възможните варианти?
- Друга вселена, или... Ад и Рай - допусна Близа.
- Да. Но ето какво си мислех тук, на това място, докато се захласвах по звездите... „Съзерцавах“ е твърде неизразително за звезди като тези, не намирате ли?
Много остроумно, помисли си Близа, кимайки утвърдително.
- Сигурно защото гостите в двореца са се смесили... - Той потупа главата си, за да стане ясно за какъв точно „дворец“ става дума - но ми хрумна ето що: какво означава това? Възможно ли е да има два начина да се назове едно и също нещо? В случая да предположим, че „Рай“ и „Ад“ са просто други вселени.