- Сега тези останки се съхраняват в Музея по палеонтология в Бъркли - казваше в този момент той. - По-скоро като куриоз, отколкото като научно откритие, но имам усещането, че това ще се промени... Близа, добре ли сте?
Опита да преглътне сълзите, но те продължаваха да се стичат и не успя да отговори.
В един шеметен миг, захласната в звездите - не просто съзерцаваща, а захласната по звездите, - тя почувства простора на вселената около себе си, така безкраен и изпълнен с тайни, и усети нещо повече и по-велико отвъд това... и отвъд отвъдното, а после отвъд дори него и някак непознатите дълбини вътре в нея съответстваха на непознатия безкрай извън и... нямаше друга вселена.
А бяха много.
Много отвъд многото, непознаваеми.
Аз съм ги виждала, помисли си Близа. Знаеше Близа. Сега сълзите шуртяха по лицето й и тя най-сетне проумя природата на този кошмар и той бе по-страшен, много по-страшен от всичко онова, от което се беше страхувала. Това не беше пророчество. Още от самото начало са го тълкували погрешно. Не свършека на света виждаше тя.
Поне не свършека на този свят.
Сънят не показваше бъдещето, а миналото. Това беше спомен и въпросът как е възможно Близа да пази подобен спомен беше изместен от онова, което означаваше той. Кошмарът не можеше да бъде предотвратен. Защото вече се беше случил.
Аз съм виждала другите вселени. Аз съм била там.
И съм ги унищожила.
39. Потомък
Сиритхар я привлече към него като музика из разклонените във всички посоки скални пасажи към дълбините на планинската крепост на мъртвото племе и така Скараб, царицата на сте лианите, откри мага, когото беше дошла да убие.
Преследваше го чак от другия край на света и ето го сега, съвсем сам и на уединено място. Обърнат с гръб към нея, гол до кръста, той загребваше с шепи вода от улея в пещерната стена и я плискаше върху лицето, врата и гърдите. Водата беше студена, а плътта му - жарка и парата се стелеше над него като мъгла. Накрая потопи глава в ручея и взе да търка с пръсти косата си. Пръстите му бяха татуирани, а косата - гъста, черна и много къса. Когато се изправи, водата се застича по врата му и Скараб забеляза белега.
Приличаше на затворено око и макар да усети силата му, формата й беше непозната. Определено я нямаше в Лексикона. Затова предположи, че също като световно повсеместният вятър и отчаянието това си е негово лично творение, макар и не създадено с открадната сиритхар, защото иначе щеше да почувства труса на неговото сътворение. Въпреки това сиритхар му принадлежеше, наситена с електричество. Като озонов въздух пред буря, но още по-плътна. Главозамайваща.
Пред нея стоеше непознат маг, който теглеше струните на света и щеше да го унищожи, ако не успееха да го спрат. Очакваше да почувства неговата поквара, както и че душата й ще жадува неговото убийство - така светкавицата жадува извисилия се стълб, - но нищо не беше такова, каквото го очакваше. Нито смесената група серафими и химери, нито той самият.
Вие ли ще го направите, господарке, или пък аз да го сторя?
Гласът на Карнасиал прозвуча в главата й, интимен като шепот. Стоеше на няколко крачки отзад, невидим заради заклинанието също като нея, но съзнанието му докосна нейното като дъх, раздвижил въздуха пред ухото. Гъделичкане, топлина, даже следа от уханието му. Толкова реално.
И толкова самоуверено.
Изпрати своя отговор и усети как той трепна и отстъпи.
А ти как мислиш, отвърна. Това бяха единствените й думи, но в тях имаше нещо много повече.
Телестезията беше изкуство, много по-сродно на съновидението, отколкото на говора. Изпращачът изплиташе сензорни нишки, със или без думи, за да състави послание, което достигаше до съзнанието на получателя на всички нива: звук и образ, вкус, докосване, мирис и памет. Дори - ако двамата бяха много опитни - емоция. Изпратено от истински майстор, теле сте беше усещане, много по-богато от реалността: сън наяве, препратен чрез мисълта. Скараб не беше еднакво добра в телестезията на различни разстояния, но можеше да усуче няколко нишки в посланието си, както направи сега. Извити котешки нокти и жарене на коприва - Айдолен я научи на това - внушиха на Карнасиал: назад.
Мигар си беше въобразил, че след като му дари тялото си през своя първи сезон на сънищата, вече има правото да докосва съзнанието й непоканен?!
Мъже!
Един сезон на сънищата беше само това - един сезон на сънищата и нищо повече. Ако пак избере него следващата година, това може би вече щеше да означава нещо, но тя се съмняваше, че ще го направи. Не защото той не й достави удоволствие, а по една проста причина: как би разбрала колко го бива, ако не го сравни с други?