„Внимавайте, защото вашите желания определят живота ви и властват над него, принцесо -й беше казала след къпането нейната ая в онзи ден. - Дори йорая наистина да съществува, само някой с много врагове може да се надява да я постигне един ден, а ние вече не сме воини. Сега имаме много по-важна работа за вършене от това да се бием.“
Да, работа. Работата, която определяше живота им - и го ограбваше. „Не че някой ни е благодарен за това“, беше отвърнала Скараб. По онова време тя беше още малко дете и много повече я влечаха историите за битки и войни, отколкото тежкият дълг на стелианите. „Защото никой не знае какво вършим. А и ние не го правим заради благодарностите, нито пък за другите в Ерец, макар че и те имат облага. Правим го заради собственото си оцеляване и защото никой друг не е способен на това.“
В онзи далечен ден тя се изплези на своята ая, но когато порасна, прие думите й присърце. Дори съвсем наскоро устоя на изкусителното предложение да разпали нова вражда, дошло от глупавия император Йорам. Можеше да го превърне в една от струните на арфата си, но вместо това му изпрати само кошница плодове, а ето че сега той, така или иначе, беше мъртъв, и то покосен от ръката на този маг, ако можеше да се вярва на слуховете. Така всичко си дойде на мястото.
Скараб не искаше врагове. Не искаше йорая, нито война. Или поне се опитваше да убеди сама себе си в това, макар някакъв вътрешен глас - пазен в дълбока тайна - да я мамеше към обратното.
Това я изпълваше с ужас, но и с трепет също, а тъмните й страсти бяха най-ужасявагци от всичко.
Скараб не изпълни ез ваш. Осъзна, че се опитва да се докаже пред Карнасиал и се разбунтува срещу тази мисъл - редно беше той да се доказва пред нея, - освен това искаше да застане лице в лице с този маг, да докосне живота му и преди да го убие да научи какъв е бил той. Не беше проста работа да призовеш сиритхар. Това не беше добро деяние, но със сигурност беше нещо велико и тя щеше да разбере как го е постигнал, след като в цялата така наречена Империя на серафимите магическото познание беше отдавна загубено.
Ето защо, вместо да разсече нишката на живота му, Скараб посегна към нея със своята анима и я докосна.
И ахна.
Макар да беше съвсем недоловимо ахване, то го накара да се обърне.
... Скараб. Мисленото послание на Карнасиал беше подплатено с настойчивост. Направи го.
Но тя не го направи, защото вече знаеше. Тя беше докоснала живота му и знаеше какъв е още преди да е зърнала лицето му, а после го видя, Карнасиал - също и макар той да не ахна, Скараб почувства вълните на неговия потрес, които се сляха с нейните.
Магът, наричан още Бич за зверовете, който призова сиритхар и заради това не му беше съдено да живее повече; който беше копеле и войник, както и отцеубиец, се оказа, колкото и да е невероятно, стелианин. Очите му бяха огън - опипваха празния въздух на мястото, където стоеше невидима Скараб - и това й беше достатъчно да се увери, но тя вече знаеше нещо повече за него и го препрати, непохватно, към Карнасиал под формата на най-простото възможно послание, без следа от емоции, само думи.
Препрати го и на останалите, пръснати из пещерите и скалните пасажи, които в това време се опитваха да проумеят какво се случва на това място. Прати го на Спектрал и Рийв, вярно, но се възпря малко преди да се издаде, така необмислено и толкова не на място, пред Найтингейл, за която това би означавало... нещо много повече.
Скараб чакаше, дишайки тежко, докато магът претърсваше с очи въздуха на мястото, където стоеше тя. И макар да беше сигурна, че не може да я види, по настоятелния му поглед почувства колко е уверен в присъствието й - тази негова реакция беше още една изненада в поредицата от изненади.
Изправен пред това невидимо присъствие, в което вече беше сигурен, той не показа никакви признаци на тревога. Чертите му не се изопнаха, напротив - изражението му омекна... а после, стъписвайки окончателно Скараб, той се усмихна. Тази усмивка излъчваше толкова чиста радост и наслада, такова секващо дъха безочливо щастие и светлина, че Скараб - царица млада и красива, на която се бяха усмихвали много мъже - поруменя, когато я почувства върху себе си.
Само дето тя, разбира се, не беше предназначена за нея.
Той заговори и гласът му беше плътен и благ, дрезгав от любов. „Кару? Тук ли си?“