След обяда жена ми и тъща ми разсъждават за съкращаване на разходите... Смятат, записват и намират в края на краищата, че разходите са безобразно големи. Вика се готвачката, почват да пресмятат заедно с нея, упрекват я, дига се кавга зарад пет копейки... Сълзи, жлъчни думи... После чистене на стаите, пренареждане на мебелите — и всичко от нямане на работа.“
— „Колежкият асесор Черепков твърди — бръмчи секретарят, — че макар и да му е била пратена квитанция номер осемстотин и единадесет, следуемите му се четиридесет и шест рубли и две копейки той не е получил, за което още тогава съобщил...“
„Като помислиш, разсъдиш и прецениш всички обстоятелства — продължава да мисли защитникът — и наистина махнеш на всичко с ръка и пратиш всичко по дяволите... Измориш се, пообъркаш се, отровиш се през деня в тази смрад от скука и пошлост и неволно ти се прище да дадеш на душата си поне една светла минута отдих. Вмъкнеш се при Наташа или, когато имаш пари, при циганите — и всичко забравиш... честна дума, всичко забравиш! Дявол знае де, някъде извън града, в отделна стая, разположиш се върху софата, азиатците пеят, танцуват, шумят и чувствуваш как цялата ти душа преобръща гласът на тази чаровна, тази страшна, бясна циганка Глаша... Глаша! Милата, славна, чудна Глаша! Какви зъби, очи... гръб.“
А секретарят бръмчи, бръмчи, бръмчи... В очите на защитника всичко почва да се слива и да подскача. Съдиите и заседателите потъват в себе си, публиката се премрежва пред очите му, таванът ту се спуска, ту се издига... И мислите подскачат и най-после се прекъсват... Надя, тъщата, дългият нос на съдебния пристав, подсъдимият, Глаша — всичко това подскача, върти се и се дръпва далеко, далеко, далеко...
— Хубаво е... — тихо шепне защитникът, като заспива. — Хубаво е... Лежиш върху софата, а наоколо уютно... топло... Глаша пее...
— Господин защитник! — се разнася рязък глас. „Хубаво... топло... Няма ни тъща, ни кръчмарка... ни супа, която да мирише на пудра... Глаша е добра, хубава...“
— Господин защитник! — се разнася същият рязък глас.
Защитникът трепва и отваря очи. Право в очите му гледат черните очи на циганката Глаша, усмихват се сочните устни, сияе мургавото, красиво лице. Зашеметен, още не съвсем събуден, предполагайки, че това е сън или привидение, той бавно става и като разтваря широко уста, гледа циганката.
— Господин защитник, не желаете ли да запитате нещо свидетелката? — пита председателят.
— Ах... да! Това е свидетелката... Не, не... не желая. Нищо нямам.
Защитникът тръсва глава и съвсем се събужда. Сега вече разбира, че наистина това е циганката Глаша, че е извикана тук като свидетелка.
— Впрочем извинявайте, имам да попитам нещо — казва той високо. — Свидетелката — обръща се той към Глаша, — вие сте в циганския хор на Кузмичов, кажете ми, гулял ли е често във вашия ресторант обвиняемият? Така-а... А не помните ли, сам ли си е плащал той всеки път, или и други са плащали вместо него? Благодаря ви... достатъчно.
Той изпива две чаши вода и сънното замайване съвсем минава...
1885