… Слънцето клонеше на залез, откъм Витоша повяваха първите хладни струи над столицата и булевардите, особено „Цар Освободител“, бързо се пълнеха от навалици. Опи вървеше сама. Тя излезе някъде зад паметника, пресече площада и потъна в мнозинството по дясната алея на булеварда. Стъпките й бяха бързи и леки, тя се провираше като змия между групите. Отстъпваше ту вляво, ту вдясно и вървеше стремително напред. Тя срещна неколцина познати, поздрави ги, отмина, усмихна им се може би, но погледът на нейните продълговати тъмни очи беше все така ням и заключен. Опи не виждаше никого. Душата й беше погълната всецяло само от една мисъл — да види Милко — тя трябваше да го види — трябва! — не може повече…
Опи стигна до Орлов мост, спря, поколеба се само няколко мига, пресече улицата и тръгна по левия бряг на реката, към Военното училище. Тя беше снела шапката си в ръка, притискаше я върху гърдите си и вървеше напред като подгонена. Душата й вълнуваха лоши предчувствия: тя мислеше, че е закъсняла, че Милко няма да дойде, че е болен, че е сърдит. Сърдит? Не, не! В корсажа й стоеше неговото последно писмо; тя го притискаше до сърцето си и чувствуваше, че по цялата й снага се разливат сладостни тръпки. Милко е неин, той я обича, той е готов на всичко за нея… Тя, тя е виновна, тя е лоша и виновна… Но ето сега — още няколко минути и тя ще бъде при него, ще го види, ще чуе гласа му… Миличък!
Сълзи на умиление изпълниха очите й. Не, тя няма да бъде вече такава лоша, тя ще му признае всичко, всичко — защо не е идвала досега, какво е мислила, как е плакала по цели, по цели нощи. Тя ще му каже, че с нея се случват странни неща, о, такива лоши и странни неща, които й пречат да го обича, да мисли за него, да го среща. Но тя не иска вече, не може вече без него и те ще бъдат пак щастливи както някога…
Опи беше изминала половината път; тя мислеше, радваше се и тръпнеше, а погледът й несъзнателно беше прикован някъде встрани. Опи гледаше една къща. Ах, да — къщата на Милко. Един, два, три етажа. Ето там нейната стаица на първия етаж, ето и голямата клонеста вишна над прозореца й, по която се покачваше Милко. И тя беше там, в дома му, можеше да го вижда всеки ден, обядваха и вечеряха заедно. Боже, какво щастливо време беше и как отдавна — отдавна — кога? Кога беше то?
Опи отправи очи напред, спря се и остана вцепенена на улицата: иззад съседния ъгъл изскочи една жена и преди да се опомни, тя стоеше на пет крачки пред нея — майката на Милко!
В първия миг Опи помисли да се върне, да бяга, да крещи за помощ, и на нея наистина й се струваше, че прави и едното, и другото, но в същност тя стоеше все още там, на мястото си — бледна и разтреперана.
Жената приближи — погледът й беше яростен, устните бели от яд, — тя се хвърли към момичето, закрещя, задърпа го и върху лицето му се посипаха удари — един, два, три…
Опи стоеше като вкаменена: не чувствуваше нищо, не разбираше нищо. Тя видя, че наоколо се стичат хора, отнякъде изскочи стражар, един възрастен господин приближи и заговори, но какво — ругаеше ли, бранеше ли я — тя не чу, не отгатна.
… А розовите пликчета на Милко продължаваха да идват — непрестанно, всеки ден. Първо писмо:
Опи, аз те обичам, аз мисля денем и нощем за тебе; ти си моята радост, мое щастие, моя царица и богиня. Чакам те, ела!
Второ писмо:
Опи, защо не идваш? Три дни вече прекарвам горе, на нашия ъгъл; гледам, чакам те и страдам, а тебе все те няма. Какво значи това? Боиш ли се, болна ли си или се е случило нещо по-страшно с тебе. Отговори! Заклевам те — Ела! Ела!
Трето писмо:
Ти си жестока, ти си безсърдечна, ти искаш да ме мъчиш и да се опиваш от моите страдания, защото знаеш, че те любя безумно… Ела! Ела! Ела!
Опи получаваше писмата, четеше ги, целуваше ги, обливаше ги със сълзи, ала не смееше да срещне Милко. Тя беше станала още по-заключена в себе си, мълчалива и плаха; Опи живееше под вечния страх, че я грози тежко нещастие. Когато ходеше по улиците, се оглеждаше гузно и все и се струваше, че някой я следи по стъпките. В погледа на всеки мъж виждаше вуйчо си, във всяка военна униформа — бащата на Милко, във всяка жена — майка му… Не смееше да излезе никъде: ходеше на обяд и вечер само до гостилницата или при госпожа Магда, която напразно се опитваше да узнае какво й е, и — дома.
Една събота следобед Опи се връщаше от гостилницата; тя пресече площада на центъра и тъкмо когато да стъпи на своята улица, видя насреща си група юнкери — с тях беше и Милко. Момичето се изплаши, спря се, повърна се почти несъзнателно и забърза нагоре. Тя не беше в състояние да събере мислите си и само повтаряше като побъркана едни и същи думи: „Боже, какво ще стане сега… какво ще стане сега…“ Тя видя, че Милко я забеляза, знаеше, че той ще я проследи, чувствуваше стъпките му зад себе си, усещаше надвесена високата му фигура.