Но момичето още не я чуваше: то трепереше върху ръцете й, с вперени назад очи. За един миг, стори му се, че видя как някой, облечен в късо жълто палто и твърда шапка на главата, я гледаше отсреща, а когато тя се извърна — той ловко се прикри зад дъсчената пирамида с реклами.
— Госпожа… госпожа Магда… ох, там…
Момичето се взираше плахо към рекламите, притиснато до гърдите й.
— Какво? Де? Но що е туй, Опи?
— Ох, там, госпожа, там… има някой — едвам промълви момичето, като сочеше с глава рекламните дъски.
— Кой е той? Какво иска? Ела, ще видим.
Но момичето се теглеше ужасено.
— Не, не, не! Не искам, госпожа — страх ме е. Да се махнем оттук по-скоро…
Ала жената я повлече нататък. Те приближиха пирамидата, обходиха я околовръст, разгледаха — нямаше никого.
— Е, видя ли!
— Боже, каква съм! — И момичето се закиска със сух, истеричен смях.
— Но кой? Какъв беше той, Опи?
Момичето млъкна изведнъж и загледа плахо жената.
— Той… Никой, госпожа, никой… присторило ми се е…
— Отде идеш?
— От трамвая слязох, бях при Милко — ох, госпожа, да се махнем оттук, не ми се стои. — И те поеха, към центъра, хванати под ръка, притиснати една о друга.
— Вечеря ли?
— Не.
— Ще ходиш ли в гостилницата?
— Не знам.
— Слушай, Опи — ела у дома; ще си починеш, може да дойде и Илинов.
— Добре, но ако… — Момичето се поколеба.
— Какво?
— Нищо; ще дойда — отсече твърдо то.
И двете жени забързаха надолу, като си пробиха смело път през навалицата. Те завиха на първия ъгъл, пресякоха улицата и потънаха в един широк тъмен коридор, изпращани от лакомите погледи на мъжете.
Там, в двете стаи на горния етаж, живееше госпожа Магда, а долу се помещаваше работилницата на нейния моден шапкарски магазин.
Щом влязоха, домакинята повика момичето, което й прислужваше, и поръча да приготви чай, после взе от масата сребърния си портсигар, запуши и се обърна към гостенката:
— Искаш ли, Опи?
— Дай.
В това време Опи беше снела вече шапката си и лежеше, протегната върху удобното канапе. Тя присегна лениво, пое цигарата и метнала крак върху крак, засмука жадно пушека, с приковани о потона очи.
Навън, през отворения прозорец, ечеше шумната улица: стаята огласяше грохот от трамвайни колела, примесен със звън от копита по паважа, писък на автомобилни свирки и несмълкните викове на улични продавачи.
Двете жени пушеха, слушаха и мълчаха, унесени всяка в своите мисли. Опи лежеше, все така метнала крак върху крак, приковала поглед о потона. По тялото й още минаваха нервни тръпки, но мислите й добиваха вече обикновеното си сънно безразличие. Всичко в ума й се сливаше в една хаотична мъгла, случките и събитията се смесваха, границите се заличаваха и тя не знаеше кое от тях е било днес, преди минута, и кое — преди месеци. Тя не знаеше кое от тях беше истина и кое — чуто, прочетено, сън или мечтание.
С нея ставаха такива странни неща, цяла върволица случки — без брой, без край, които идеха отнякъде през мрака, досягаха я за миг и чезнеха: незнайно де, незнайно как — а между тях лягаха дълги черни междини.
А где беше тя сега — тук, в тази чужда стая, или у дома си, или — никъде, никъде?
Коя е тази жена там, тази висока руса жена, облегната небрежно в креслото, която пуши тънката цигара с начервените си устни и така съсредоточено излъсква котешки заострените си нокти?
— Ах, да — госпожа Магда.
Опи устремява към нея сините си бадемовиднопродълговати очи, засенени от гъсти ресници, гледа я няколко мига и иска да се усмихне сама на себе си, но — черните завеси се раздвояват и през хаоса изпъкват хора: един, двама, трима, петима. Опи едва ги узнава, едва спомва имената им. Някъде в нощта бушува пожар и червените огнени вълни обливат в кърваво зарево труповете. Гърмят пушки, огласят викове. През мрака изскачат въоръжени хора. Сбират се, говорят нещо и — повече от всички — висок и снажен мъж — офицер…
Пътуват: ден, два, три — през гори, през планини; денем и нощем; в кал, в дъжд и бури — и все този висок и снажен мъж — ласкав, предупредителен и добър: „Не плачи, Опи, забрави, утеши се, ти ще бъдеш наше момиче отсега.“
А после? После — какво?
Опи примигва често-често, вдига лакът, свива едното си рамо, сякаш се брани от удар. Пред нея стои разярена възрастна жена, лицето й е позеленяло от яд, очите й мятат искри. Тя хваща Опи за раменете, раздрусва я. „Ти, ти! — вика разярената жена. — Мръсница, неблагодарница — вън от къщата ми, ти погуби нашето дете…“
Но Опи не помръдва от мястото си, сякаш това се отнасяше съвсем не до нея… О, ней й е тъй добре, толкоз е щастлива — върху устните й още горят устните на Милко, само преди миг ръцете й лежаха върху раменете му и неговите любими ръце я приключваха през кръста в силна прегръдка.