Но защо Милко е тъй бледен и плах? О, как трепери горкото момче…
И ето пак тази хаотична мъгла и тези дълги черни междини!
Когато Опи разкрива повторно очи, пред замрежения й поглед трептят, преливат се един в друг, гаснат и припламват два образа. Тя не може да ги отличи един от друг, иска да ги раздели и не може — и страда. Душата й гали погледа на две покорни, влюбени очи, усмихва й се румено лице, обкръжено с венец от черни като смола къдри, но когато протегне устни — посрещат я слюнави уста, смразява я леден поглед и право в лицето й се смее друго лице — подпухнало, насечено от бръчки, със зверски, разширени скули.
О, те са, двама в едно и също лице, един в две лица. Те са вечно с нея — наяве и насън, а зад тях — касиерът Илинов и хиляди, и хиляди мъжки очи, които я следят, обнажват и мърсят, а сърцето й е свито като топка и тръпне от страх и упойна притома. Опи е безсилна, Опи е робиня на тяхната воля.
— Ах, ако тя имаше силата на една ръка — една силна ръка, пред която треперят мъжете — с дълги и нервни пръсти и котешки заострени нокти — ръката на госпожа Магда, тя би издраскала лицата им, избола би очите. „Ти страдаш, мое дете, ти си нещастна, погледни какви са износени дрехите ти и повяхнало лицето — ела при мене и ние ще бъдем от днес две сестри — искаш ли?“
Опи седеше, свита върху мократа скамейка; пред очите й блестяха златните кубета на „Александър Невски“, огрени от заник слънце, а ръката й тръпнеше, включена в две горещи нервни ръце, и по цялата й снага се разливаше сладка-сладка омая…
И Опи повярва: тя не знаеше коя е тази жена, отде иде, какво търси от нея, но — не умът — душата и сърцето й подсказваха — тази е, тя е твоя сестра, вас ви свързва еднаква орис — довери й се, довери й се!
— Госпожа! Госпожа Магда!
— Тук съм, мое дете, какво искаш?
На края на канапето, до самата глава на Опи, е седнала госпожа Магда, тя милва с ръка косите й, свежда лицето си над нейното лице, гледа я, гледа — и впива устни в устните й.
— Опи, спиш ли?
— Не.
— А какво?
— Будна съм: мисля.
Мълчание.
— Ти страдаш, Опи!
Пак мълчание.
— Нали, милото ми, ти страдаш?
— Да.
— Какво ти е?
— Не знам.
— За Милко ли? Да не би да сте се скарали с него или пък се боиш от майка му, тази стара вещица — забрави я! Ти вече не си у тях и нищо не могат ти стори — чуваш ли — нищо!
— Не, госпожа, аз не се боя от майка му, и тогава не се боях — ти знаеш това.
— Но кой? Може би вуйчо ти?
Опи трепва, изглежда госпожа Магда със своя заключен поглед и немощно отпуща глава.
— Опи, вуйчо ти? Той? Да?
— Не питай, госпожа — нищо не мога да ти кажа — не знам, не мога.
— Навярно той е груб с тебе, строг е може би?
— Да.
— Говори ли ти нещо?
— Постоянно.
— Какво?
— Много. Съди ме, напада ме, спомва мама и татко.
— А ти слушай само и — мълчи.
— Че аз нищо не му казвам.
— Добре правиш — мълчи и чакай — той ще омекне. От колко дни си там?
— Четиридесет и три.
— Има време, ще свикнете — и ти, и той.
Пауза.
Госпожа Магда мълчи и мисли напрегнато, после предпазливо запитва:
— А где е снимката, Опи — при тебе ли?
— При мене, в моята стая; вуйчо й сложи нова рамка, по-хубава.
Изведнъж Опи се оживява, очите й добиват странен блясък, лицето й пламва; тя диша дълбоко, ускорено и радостно.
— Ах, госпожа, помниш ли — аз ти казвах, нали? У дома имахме също такава снимка. Същата е — аз я помня. Мама и татко, между тях — аз, до татко — братчето ми, а върху коленете на татко и мама — двете ми сестричета. Тя изгоря с багажа ни.
Гласът на Опи секва, задавя я плач, очите й овлажняват, но госпожа Магда се притичва на помощ.
— Ти беше малка тогава, нали — пита тя, — на колко години беше, Опи?
— Седем; аз бях на седем години, в първо отделение, госпожа… Помня всичко като днес. Аз носех тогава късичка червена рокля — ей толкова, до коленете, и синя копринена лентичка в косите. Имах дълги коси и мама всяка утрин ги сплиташе на дебела плитка, а накрай — синята лентичка. И знаеш ли, веднъж я изгубих, изгубих лентичката си — като се връщах от училище, разтегнала се и паднала на пътя. Едно момиче — Марийка го викахме, лелино ми момиче — видяло, че няма лентичката и ми обади — пък аз като заплаках и припнах назад да я търся — ей така е — тичам и плача, тичам и плача. И насред път срещам — знаеш ли кого? — татко. — Защо плачеш, пита ме той изплашен, а пък аз не мога да му проговоря от сълзи — искам и не мога, нещо ме души, души на гърлото… Лен… лен… лентичката си изгубих. Мълчи — дума татко, — не те е срам, толкава мома и да плачеш! Ела, ще ти купим друга. Отведе ме и ми купи нова лентичка, също като първата — синя, копринена.