— Стой! — прекъсна госпожа Магда весело разприказваната Опи и заслуша навън. По улицата профуча автомобил, спря под прозорците им и тръбата подаде трикратен знак.
Госпожа Магда скочи, провеси се на прозореца и заговори с някого долу. Опи чу откъслечни фрази: „Добре; почакайте; идем.“
После госпожа Магда се извърна бързо и завика на Опи:
— Ставай, Опи, ще идем на разходка, долу са Илинов и още някой.
Опи пребледня.
— Но, госпожа Магда, аз…
— Ти? Какво ти?
— Но, ако вуйчо…
— Нищо! Похромов няма да посмее. Обличай се!
Госпожа Магда се изправя с цял ръст пред високото огледало — стройна, гъвкава, изящна, кръвта й бликва изведнъж, като на обучен ездови кон; върху устните й заиграва тънка, опасна усмивка; тя се оглежда отвсякъде самодоволна; прокарва длани върху лицето си; на устните й пламва по-ярък кармин и над двете й очи минават две тъмни линии от багра.
След нея пред огледалото минава Опи, като нейна сянка. Тя прави същите ловки жестове върху лицето, устните и очите, оправя с привичен жест тюлената си шапка, премрежва очи, сякаш измерва някого с поглед, усмихва се.
И двете жени слизат надолу по стълбите.
… В тясната стаичка е задимено от цигари: пушат всички — брадатият господин, Опи, госпожа Магда, Илинов. Върху масата са разхвърляни в безредие прибори за ядене, празни и пълни бутилки вино, пити и недопити чаши, закуски, плодове.
Опи е простряна върху тясното легло в привичната си поза — по гръб, метнала крак върху крак, с цигара в уста, но сега погледът й не е прикован о потона. Тя оглежда разсеяно голите опушени стени на стаицата, спира за миг поглед върху Илинов и госпожа Магда — седнали върху разглобеното канапе в отсрещния ъгъл. Илинов е взел в ръцете си ръката на госпожа Магда, той моли нещо, обяснява, настоява, а госпожа Магда е няма като стена. Ах, тази проклета госпожа Магда!… Но Опи не довършва мисълта си или по-право — мисълта й чезне недовършена и момичето премества очи върху брадатия господин. Той седи сам пред масата, облегнал лакти, подпрял с две ръце грамадната си разчорлена глава — пиян и сънен. Но погледът на Опи го свестява; господинът вдига и впива очи в момичето.
Опи я напушва смях. Наистина колко е смешен този брадат господин — грамаден като планина; широко лице, широки рамене, широки гърди — у-у широки, широки…
Опи едва поема дъх и вика през смях:
— Добро утро, господине!
Върху месестите червени устни на господина цъфва радостна усмивка:
— Добро утро, госпожица Опи, пия за дългоденствието на вашата прелест.
И той вдига и пресушава пълната си чаша.
— Наздраве! Наздраве! — Опи замахва с ръка елегантен жест и добавя: — Искам да се чукна с вас.
— Станете.
— Не, донесете тук две пълни чаши — ей тук, до мене.
Господинът скача зарадван, налива две пълни чаши и поднася на Опи.
— Седнете! — Опи се намества, сочи му място — ето тук, така — дайте чашата.
— Наздраве!
— Наздраве!
— Екс!
— Екс!
Опи допива чашата, снема я и отново се закисква.
— Защо се смеете, Опи?
— А вие защо ме гледате така?
— Как?
— Така. Боже! Какви сте смешни вие, мъжете, всички ме гледат така — всички, всички.
— Защото сте хубава, Опи!
— Аа!
— Да, защото сте прелестна, моето момиче — прелестна!
Господинът се свежда над нея безсилен; той диша тежко, дългата му черна брада досяга бузата й, снагата му разтърсват тръпки; едната му ръка е сложена зад главата й, върху възглавницата, а другата леко помилва косите. Опи иска да отстрани ръката му, но ръката й попада в неговата силна мъжка лапа — и той я задържа. Опи прави усилия да я освободи, но ръката е включена здраво чак над китката; тънките й пръсти хрущят.
— Тогава да излезем вън, Опи — отвръща глухо господинът.
— Вън?
— Да, вън. На въздух ще ви мине — тук е много задимено.
— Вдигнете ме.
Господинът я грабва и изправя — почти на ръце, но Опи не може да се закрепи на краката си: завива й се свят, тя полита, обляга се върху ръката на господина и се закисква.
— Боже, аз съм пияна — не мога да стоя на краката си. Госпожа Магда — вижте ме — аз съм пияна!
Госпожа Магда я гледа усмихната и тържествуваща:
— Да живее любовта, Опи! Да живее Милко!
— Не искам Милко, госпожа — не ми споменавай! И той е като другите — всички, всички…
… Няколко стъпки отвън, до стаицата, има малка дървена тераса, с дъсчена стълба до нея. Долу се простира широк двор с високи дървета, а по-нататък се открива тъмно, безбрежно поле. Някъде близо тече вода; нощта е ясна и пълнолунна.