Вън на терасата мълчаливо стоят господинът и Опи. Господинът пуши цигара и едва сподавя вълнението си; близостта на момичето гори кръвта му. Накрай той заговорва с несигурен глас:
— Опи — пита той, — защо ви наричат така?
— Как?
— Опи.
Момичето се смее весело:
— Защото ми е така името: Опи. Кали-опи.
Господинът се преструва на изненадан. Значи така — Кали-опи!
Смее се.
— А отде си ти, Калиопи?
— Аз ли? Отдалече — много далече.
— А откога живееш тук?
— Един-два-три-пет месеца — не знам. При вуйчо.
— Кой е вуйчо ти?
— Похромов, адвокатът Похромов.
Изведнъж Опи трепва изплашена. Тя впива очи в господина, гледа го мълком няколко мига и после заговорва бързо, отсечено, почти през плач:
— Слушайте, защо ме разпитвате така? Да не познавате вуйчо ми? Кажете, кажете, моля ви!
Господинът спокойно:
— Не, не го познавам.
— Ах, вие го знаете — познавате го навярно.
— Не, Опи.
— Моля ви се! — Опи приближава господина, хваща го за ръцете, почти увисва на тях. — Чуйте, ако вие познавате вуйчо ми, да му не казвате, че сме били тук, разбирате ли — нито думица! Вуйчо е ужасен човек — той ще ме убие, ако научи, че съм идвала. О, аз знам — знам.
— Но успокой се, Опи — не го познавам, няма да му кажа. — Той привлича Опи, издига ръцете й до гърдите си, милва я. Опи е притихнала, успокоена.
— Помнете, че ми обещахте!
— Нито думица, Опи.
Господинът свежда глава над нея, безсилен да удържи накипялото чувство на нежност — упоява го дъхът й, плътта й, той целува първен косите, после челото, очите, накрая улучва разтреперан устните й…
Опи е безмълвна и покорна; тя чувствува, че по снагата й се разливат сладки тръпки, мислите й мигом обгръща мъгла и главата й увисва безсилна. Господинът усеща, че тя лежи с цялата си тежест в ръцете му, иска да я изправи, но вижда, че краката й се подкосяват. Момичето е в несъзнание. Той я взема на ръце, стои няколко мига изплашен, после я понася, напипва вратата, отваря я и вика:
— Елате, прилоша й…
Те поеха момичето, пренесоха го до леглото, сложиха го. Господинът още не можеше да се успокои той трепереше цял и счете за нужно да обясни, но госпожа Магда го спря.
— Оставете, знам — с нея това се случва често.
— Как — и друг път?
— Да, тя страда от тази проклета болест; неотдавна разбунтувани хора са избили пред нея цялото й семейство — майка, баща, брат — и оттогава, при силно вълнение, тя пада — и е безчувствена цели часове.
— Съвсем?
— Съвсем.
— Но да помогнем някак.
Господинът се беше почти успокоил, в очите му заигра нечист пламък и той се спусна да разкопчава момичето. От другата страна стоеше Илинов, също с помътен поглед. Но госпожа Магда се хвърли към леглото, отблъсна господина и запищя като орлица.
— Кучета, подушихте ли мърша! Махнете се! Няма да ви я дам… А ти — обърна се тя към Илинов — какво гледаш — и ти ли?
— Че какво правя аз, защо крещиш такава — обади се примирително Илинов, — стига, ще чуят вън.
— О, знам те аз, знам те — не лъжи, не се преструвай! Виж де е чантата й — ето я там, донеси я да видим има ли вътре ключ.
Илинов донесе чантата на Опи, госпожа Магда я разтвори и извади ключа.
— Ето го; ще я отнесем в квартирата й, ще заключим и ще хвърлим вътре ключа през прозореца на балкона.
— Докарайте близо колата — обърна се тя към господина и изкомандува на Илинов: — Вземай!
Илинов вдигна и понесе момичето навън.
… Опи чувствуваше, че се носи напред с цялото си тяло — неудържимо, лудо, вихрено. Кога и как стана това, тя не знаеше: ръцете й висяха леко във въздуха, краката обтегнати, тялото хвърлено напред като стрела, а под нея се мяркаха и чезнеха дървета, сгради, хора. Но Опи все лети, лети, лети, после поема право нагоре, сякаш по някаква висока, безкрайна стълба, но краката й все още не досягат стъпалата, тялото й се люлее ритмично вляво и вдясно, гърдите й сгряват нечии силни прегръдки. Боже, каква е смешна Опи — не разбира, че това е трамвай! Та нали тя е в трамвая и отива да се срещне с Милко; ето, пред очите й се мярка жълтата сграда на събранието, паметникът, алеите на булеварда — и гърмящата кола поема стръмнината към пивната фабрика. Опи е права на предната платформа; там има много хора; тя е вкопчена отвред като в клещи от тази жива маса; притискат я, местят я напред и назад. Но Опи почти не чувствува другите: зад нея има някой — един чужд мъж, — когото тя не вижда, но усеща с цялото си тяло: коляното му притиска бедрото й, едната му ръка е върху рамото й, а другата — огромна и месеста — е стиснала до болка нейната провесена надолу ръка. Опи иска да се помести — не може; иска да се извърне — не може: странно вцепенение е сковало цялата й снага, топлината на мъжкото тяло я привлича и омайва; част от шията, ухото и бузата й досяга буйна черна брада; ласките на твърдите влакна я подлудяват.