Спират. Опи скача от трамвая и се хвърля напред, към реката. Тя тича с леки бързи стъпки, но при всяка крачка все по-леден ужас я обзема: струва й се, че още някой тича зад нея, настига я, зове я по име: — Опи!… Опи!… Опи!…
Господи! Та това е гласът на вуйчо й: още няколко крачки и коравите му пръсти ще се впият в раменете й. Опи напряга сетни сили, минава моста и завива нагоре по неравната пътека между реката и училището. Тя тича, пада и става, и пак тича, тича, а е все на едно място. Сякаш краката й затъват до коленете в разтопена смола; тя ги изтръгва с нечовешки усилия; задъхва се, припада. Още малко, още крачка, още две. Накрая зад нея остава каменната ограда на училището; тя пресича широката улица, прехвърля железопътните релси и достига редута. Да, тя е горе, на редута; зад нея лежи градът и по-високо от всички сгради блестят кубетата на „Александър Невски“. Изведнъж сладостно вълнение се разлива по жилите й — няколко крачки пред нея, насреща й иде — Милко! И Опи се хвърля премаляла на ръцете му.
— Опи, Опи!
— Милко! Милко! Милко! — Тя не намира думи, не знае какво да му каже и като безумна повтаря името му само. Той взема ръцете й, милва ги, милва косите й, притиска я до сърцето си и шепне упоителни, неизказано радостни слова. Опи не чува думите му, не разбира смисъла им и все пак чувствува как от тези думи сърцето й се пълни и прелива от радост.
Те са вече далече в полето; пред тях се разкрива хоризонтът; синеят се изрязани върху небето планини; мяркат се бели селца, накацали по хълмовете, а те все вървят, вървят.
Милко е облечен в черен юнкерски мундир, с бял колан и бели ръкавици, а Опи е провряла ръка под лакътя му, притиска се о него, милва го с поглед, радва му се.
Но изведнъж я обзема плахо вълнение.
— Милко, де отиваме? — пита тя разтреперана.
Но Милко е спокоен.
— При ротата — отвръща той. — Ето там — погледни — иде нашата рота — днес имаме учение.
И наистина, отсреща се задава цяла рота юнкери: те идат право срещу тях. Вместо пушки, в ръката на всекиго лъска гола сабя. Отстрани на ротата върви Милко и командува; върху раменете му блестят бели пагони с три златни звезди — също като на баща му. Когато ротата стигна до тях, всички замахват пред лицата си със сабите, поздравяват, покланят се, отминават; голите саби блясват на слънцето — и чезнат — чезне всичко.
Опи е сама; по тялото й се разливат нервни тръпки, упоява я сластна притома; тя иска да се помести, но нечия ръка я е стиснала здраво над лакътя, държи я и не я пуща. Опи се извръща и вижда — вуйчо й, адвокатът Похромов.
Но Опи не се изплашва, тя не се учудва дори — тъпо безразличие прелива сърцето й. Похромов простира напред ръка и сочи: „Ето там — разбираш ли?“ После той вдига ръцете й, притиска ги до гърдите си, отмята надире главата й, целува косите, очите й — накрая улучва разтреперан устните.
Момичето се люшва като пияно, задъхва се и пада върху ръцете му…
… Целия ден Опи мина в кантората на вуйчо си, седнала зад ниска орехова масичка, приведена над пишещата машина. Тя преписваше на дълги-дълги листове безкрайни договори, жалби и заявления. Китките на ръцете й тръпнеха, пръстите й отмаляваха като вдървени, а тя все пишеше, пишеше.
В дълбочината на стаята, до един от ъглите беше сложено грамадно бюро, а върху него — телефонен апарат, купища от закони, книги. Там седеше Похромов — изпращаше и приемаше посетители.
От време на време той ставаше от мястото си, разхождаше се надлъж по стаята — замислен, винаги е цигара в уста — и мълчеше или пък хокаше Опи. Някоя дребна грешка в преписването, един ненавременен отговор стигаха, за да затреперят устните му и да се нахвърли с мръсни ругатни върху момичето. Опи мълчеше и преглъщаше сълзите си, а после в ушите й по цели дни звучаха думите му.
„— Ти си невъзпитана… ти си расла на улицата… за тебе никой не се е грижил… не мисли, че това ще продължава така!“
Този ден Похромов мълчеше от утринта. Той ставаше, кръстосваше мълком стаята, мяташе ядовити погледи към момичето и сядаше пак. Опи не смееше да го погледне, но тя го чувствуваше цял — и душата й се тресеше от погнуса. Противно й беше всичко у него — мършавото му кокалесто тяло, кривите му крака, широките рамене и особено лицето — безцветно, болезнено жълто, набръчкано като лимон. Зелените му очи я пронизваха, върху ядно сбраните му устни винаги стоеше ругатня; когато се обърнеше гърбом, плешивата му глава и раменете съединяваха три дълбоки гънки — вместо шия.