Опи бе готова да предпочете грубостите от миналите дни пред мълчанието му днес — това зловещо мълчание, което я правеше да тръпне като лист. В ума й се преплитаха смътни картини — от миналото, от вчера, от снощи, когато поискаше да ги свърже и уясни, мислите й се губеха и в душата й оставаше само съзнанието за няколко страшни мига, в които — неясно и за самата нея — бог знае как — се вплиташе и той.
Идваха хора и си отиваха. При всеки разговор тя следеше думите му и зад всяка от тях търсеше скрития и коварен смисъл. Тя знаеше, че той таи нещо в ума си и чака мига, когато с жестоко злорадство ще я рани право в сърцето.
И този миг удари.
При него седеше възрастна дама в дълбок траур — напудрена и начервена. Дамата говореше — оплакваше се от някого. Те шепнаха, кроиха, решаваха; след час Опи получи черновката. Караха се две жени — майка и дъщеря, деляха наследство. Опи затрака на машината — почти като автомат, но вниманието й беше там, оттатък. Тя долавяше отделни изрази, отделни думи, твърде прости наглед, които пълнеха душата й с лоши предчувствия.
Но ето че Похромов става, става и дамата. Той заобикаля бюрото, излиза няколко крачки напред и все говори, говори:
— Елате — аз ще ви обясня.
Дамата кима с глава и го следва.
Похромов прави още няколко крачки и пак говори, говори:
— Елате — аз ще ви обясня.
Дамата пак кима с глава и отново го следва.
Те са вече близо, съвсем близо до Опи. Момичето слуша разговора им, слуша думите на Похромов и чувствува, че всяка от тях удря като оловена топка в душата й. Той е застанал встрани, почти гърбом, но Опи знаеше коварните му похвати. О, той стоеше така, за да я следи по-удобно — и всяка от думите му целеше нея — само нея…
— Младите поколения? — вика Похромов и гърдите му раздрусва сух, прехрипнал смях. — А, младите поколения! Погледнете ги само как растат те, как се възпитават, в какво минават дните им…
Пръстите на Опи треперят, тя удря все по-силно клавишите, иска да не слуша; ако можеше, би затъкнала ушите си, а Похромов продължава със сатанинска усмивка на устните:
— Идете в театрите, в кинематографите, в градините — погледнете какво се върши там — на сцената и в залите, или спрете се — (ето сега, сега той ще хвърли страшната дума!) — спрете се пред трамваите…
Изведнъж Похромов се извръща и впива поглед в Опи:
— Привършваш ли, Опи?
Опи е бледна като смъртник; тя трепери цяла, гласът й се е схванал.
— Сега, сега, вуйчо — още няколко реда…
— Да, спрете се, госпожо, пред трамваите и вижте в тази вечна навалица — кои са там: гимназистки, гимназисти, студентки, работнички и всевъзможни още безделници… И защо, мислите, се качват там? За удобство? За да пестят време? Не, не за това — а така — (Похромов е забравен в яда си и почти досяга бедрото на дамата, която отстъпва сконфузено), — така, за да се притискат един о друг, да ловят ръцете си прикрито и да си шепнат на ухото мръсни думи… Ето, разбрахте ли?
Той се извръща повторно и бързо приближава Опи; момичето е почти в безсъзнание: то присяга, подава му с разтреперана ръка няколко изписани листа и едва разбира думите му.
— Излез! — шепти той. — Махни се! Да те не видят очите ми.
Опи се вдигна от мястото си, откача дрехата си, нагоди шапката, но тя вършеше това съвсем несъзнателно, почти като насън; и бог знае защо, в ума й се беше втълпило само едно ясно и определено впечатление — че навън свечеряваше и по покривите на сградите падаха полегати лъчи.
… Свечеряваше се и по покривите на сградите падаха полегати лъчи, а Опи тичаше като подгонена из шумната улица. Тя не виждаше, не узнаваше нищо и никого; блъскаше се о минувачите, закачи дрехите си във витрините, кръстосваше ту вляво, ту вдясно по страничниците и все пак — странно! — струваше й се, че всички я гледат — гледат нея! Особено мъжете — със своите дръзки, нахални погледи. Те заничаха под шапката й, взираха се в очите й с нагли усмивки на уста; събличаха я с поглед и тя сякаш чувствуваше как техните студени, треперещи от страст пръсти опипват обнаженото й тяло.
Опи беше в гостилницата, излезе оттам, среща се с някого — не, с неколцина, говори с тях, разпитаха я, уговаряха нещо, но кои бяха те, какво говориха — не помнеше. Може би Милко, госпожа Магда, Илинов или — вуйчо й… Всички се сливаха в едно, разделяха се, чезнеха…
Най-после Опи беше пак у дома, в своята малка стаица. Опи живееше в малка, но светла и удобна стаичка, високо на четвъртия етаж, дето беше и писалището на вуйчо й. Двете стаи бяха съседни; между тях, в стената, имаше заключена врата, която никога не се отваряше. Отвъд, в писалището, до тази врата беше поставена ореховата масичка на Опи с пишещата машина.