В стаята й, освен широкия креват, имаше още: маса, хубаво канапе, няколко стола, стъклен шкаф с чаши за коняк, за ликьор и шампанско; прибори за чай и кафе, умивалник, огледало.
Всичко това беше набавил вуйчо й — той не се скъпеше в нищо за нея.
Върху голите стени висяха, поставени в скъпи рамки, само две картини — две лоши репродукции от „Отело“, достояние на всички бръснарници: Отело разказва подвизите си в дома на Дездемона и — смъртта на Дездемона.
В отсрещния ъгъл стоеше иконостас с винаги запалено кандило и под него — в черна рамка — семейната снимка на Опи.
Опи не помнеше колко време е минало, откакто влезе в стаята си — минута, час, ден. Тя лежеше върху канапето с подложени под главата ръце, местеше разсеяно поглед от предмет на предмет и накрая впи очи в две картини. Но напразно се опитваше да сбере мислите си, да си припомни нещо, нещо твърде важно, което се беше случило или трябваше да стане.
Погледът й несъзнателно мина по потона, плъзна се надолу по вратата и спря върху пода. Ах, да — там — там — ключа… Опи си припомни, че върху пода, между прозореца и вратата, лежеше ключът от нейната стая, и тутакси след това видя още нещо — едно малко розово пликче… Пликчето беше до самата врата: ах, да — писмото на Милко… Милият, миличкият! Навярно той беше идвал през деня или късно вечерта и — както винаги — втикнал пликчето между прага и вратата.
Сърцето й се сви и заудря, премаляло от смесено чувство на радост и безмерна мъка. И пак тази смътна мисъл, че чака някого, че някой трябваше да дойде. Кой? Кой?
Тя скочи, седна върху канапето, вслуша се навън — никой…
Или може би иде, навярно сега е вече на улицата, приближава… Тя стана съвсем, затича се през стаята, отвори вратата на балкона и излезе вън. Мръкнало беше, над града трептеше бялото сияние на електричеството. Опи приближи до железните перила, провеси се и погледна надолу — у-у, колко е високо — почти й се зави свят. Долу, по двата страничника, едва се виждаше човешкият мравуняк; тя не съгледа, не позна никого. Опи се изправи, озърна се наоколо и за един миг й се стори, че се намира в съвсем чужд, непознат град — тя не различаваше нито една улица, нито едно здание. Ах, да — там отсреща — това трябва да е „Юнион-палас“ — втори, трети, четвърти етаж, а върху покрива, от самия покрив я гледаше кръгло светло око — навярно и там живееше някой — на тези височини… Кой ли е той, какво ли прави там сега — в тази дупка?
Унесена в мисли, Опи искаше да се съвземе и не можеше — стори й се, че чукат някъде, но де — долу, вътре, вън? Боже, на вратата!… Тя се затича и отвори; пред нея стоеше Илинов.
— Ах, вие ли сте?!
— Аз, Опи. А ти сама ли си? Не е ли тук Магда?
— Не, няма я. Нея ли търсите?
— Да — не — впрочем… А тя няма ли да дойде?
— Ще идва — не, не — не знам…
Опи наистина не знаеше: тя не помнеше среща ли тази вечер госпожа Магда, говориха ли нещо, обеща ли й нещо или всичко е било друг път — някога.
— Но елате, влезте, господин Илинов, защо не влезете?
Влизат. Опи сяда на края на канапето, а Илинов обхожда масата и полека се слага върху съседния стол. Пауза. Илинов все още държи шапката си в ръце, после я хвърля на масата, става, сяда на канапето до Опи и я гледа с твърд поглед.
— Опи, защо не ми казвате истината?
Опи го гледа учудено.
— Ще идва ли тук Магда?
— Но нали ви казах — не знам.
— Как не знаеш — не си ли я срещала тази вечер?
— Не помня.
— Не помниш?!
— Да, казах ви. — В гласа на Опи звучат сълзи; Илинов я гледа изненадан и трогнат.
— Какво чудно дете си ти, Опи — чудно, прелестно и нещастно: да — нещастно.
Опи мълчи.
— Опи, защо напусна нашата банка?
— Но след като се намери вуйчо — не можех повече.
— Не, не! Ти не трябваше — не трябваше да ни напущаш. И после — Магда… Остави я, тя е лоша, зла жена!
— Господин Илинов, защо говорите така — нали вие я обичате?
Илинов, със сух смях:
— Да, да — обичам я, любя я!
— И тя също ви обича.
Илинов взема ръцете на Опи, с ирония:
— Да? Тя ме обича?
Опи, наивно:
— Обича ви — вие знаете това.
— Кали-опи, не казвай така — не казвай! — Той все още държи ръцете й. — Магда е лоша жена, проклета жена — тя отрови живота ми, тя ще ме погуби. Слушай, Опи, върни се пак в банката: напусни този човек — ела, аз ще се грижа за тебе — ще те обичам — само ти можеш да ме изтръгнеш от ръцете й. Ти — ти.