— Господин Илинов! Господин Илинов! Пуснете ме.
Опи се беше смръзнала от уплаха, тя не можеше да проговори нито дума повече: пред широко отворената врата, изправена в цял ръст, стоеше госпожа Магда и ги гледаше.
— Илинов — произнесе тя спокойно, — остави момичето на мира.
Илинов скочи изплашен.
— Ах, ти ли си — едва промълви той забъркано.
— Да, аз, както виждаш.
— Дойдох да те потърся тук.
— И намери Опи, нали?
— Да, седяхме и приказвахме.
— Видях, видях, но седнете — защо стоите прави и двамата?
Тя пристъпи, хвърли ръкавиците и чантата си на масата, седна и ласкаво се обърна към Опи.
— Слушай, Опи — каза тя, — щом господин Илинов си е направил труд да ни потърси — няма где да ходим, по-добре нека тук вечеряме — ще бъде весело; иди и вземи вино — ето ти пари.
Тя присегна, разтвори чантата си и подаде пари на Опи:
— Купи и закуски и плодове.
Опи не посмя да отвърне нито дума — взе парите и бързо изскочи навън.
… След половин час Опи тичаше нагоре по стълбите, натоварена с покупки. Тя спря пред вратата и почука с крак да й отворят — и двете й ръце бяха заети, — но отвътре никой не се обади; не я чуха навярно. Тогава момичето приближи до вратата, натисна дръжката с лакът и блъсна силно. Вратата мигом се отвори, но пред очите на Опи блесна изумителна картина: госпожа Магда стоеше права посред стаята; блузата й беше разкъсана и цялото й дясно рамо с дясната гръд се виждаха открити; косите й висяха на дълга, плитка по плещите, а Илинов притискаше лицето си с окървавена носна кърпа: върху бузите му се червенееха три дълбоки драсканици от нокти.
— Негоднице — викаше Илинов, — помни добре: аз няма да позволя да вършиш повече тази мръсотия…
Госпожа Магда се хвърли срещу него и запищя:
— Дръзни да кажеш пред Опи само една думица — и аз ще те погубя…
Но Илинов не я остави да продължи — той я сграбчи с едната си ръка за ръката, омота косите й с другата, дръпна я, повали я върху канапето и…
Опи не издържа повече: стъклата се плъзнаха от ръцете й, пакетите се разпиляха и тя грохна безчувствена на пода.
… Боже, тези стълби нямат край. Опи се качваше нагоре, към стаята си — тя и Милко, двамата. Но Опи е много уморена, краката й се подкосяват, ще падне. Тя се хваща за рамото на Милко, притиска се в него, взема ръцете му, гали ги. Милият! Колко е силен той, и добър, и прекрасен — прекрасен. Опи посяга, напипва в тъмнината твърдите му пагони, прокарва галено ръка по тях.
— Милко — шепне тя, — нима ти си вече офицер?
— Да — отвръща радостно Милко, — не знаеш ли — нас ни произведоха вече. — И той добави самоуверено: отсега нататък никой вече не може да ни раздели — ни мама, ни татко — ти ще бъдеш моя навеки.
Но когато спират върху площадката на втория етаж, Опи палва електрическата лампа и гледа — пред нея стои Илинов.
— Още колко етажа има догоре? — пита той.
— Два — отвръща Опи.
— Два — и там е нашата стая, нали?
Илинов я взема под ръка. Не, не под ръка: той я вдига на ръцете си, понася я като малко дете. Опи е обвила с ръце шията му, притиска глава върху гърдите му и в сърцето й прелива безмерна радост от неговите думи.
— Ти си моя, моя — шепне той, — ти си моя жена. Опи; ти си моята малка, сладка, прелестна женица — няма вече вуйчо ти, няма проклетата госпожа Магда: аз разкъсах мрежите й, поломих нейните остри котешки нокти и обичам тебе, само тебе…
Но ето — те са вече там, пред нейната стая. Илинов я слага на пода, бръква в джоба си и вади връзка ключове и — пред тях блесва осветената стая на Опи — лампата е запалена. Момичето се впуща напред, но спира вцепенено — вътре има някой. Ах, вуйчо й!
Посред стаята, на мястото на масата беше сложен стол; там седеше Похромов — разсъблечен по долни дрехи, гологлав, бос и с лула в устата. Той ги гледа, после става, приближава бавно Илинов, хваща го с двете си ръце за раменете и крещи:
— Как смееш ти, негодник? Как си дръзнал?
Но Илинов също простира ръце и впива пръстите си в лицето му — Илинов има тънки дълги пръсти като на госпожа Магда. Той раздрусва главата на Похромов и отвръща… Но какво говори той, какво? Опи напряга слух, ала нищо не чува, не разбира… Тя вижда, че Илинов говори, че произнася страшни думи, които вледеняват кръвта й — но какво? Какво? И — яростен вик оглася стаята: проечава трикратно: Вън! Вън! Вън! Кой вика? Похромов? Илинов?
Но в този миг Похромов се извръща и тръгва право към Опи; Опи отстъпва заднишком — Похромов я следва. Опи обхожда масата, размества столовете и все върви, върви, но краката й се блъскат о нещо твърдо, тя се залюлява и пада ничком върху канапето. Опи е свита до стената; тя трепери цяла, брани се, но чувствува, че коравите ръце на Похромов притискат ръцете й и грамадната му плешива и отвратителна глава се свежда все по-ниско над нея…