Выбрать главу

— Твоят отдавна изгубен брат! — ахна Бъни.

— Моята братовчедка — наистина имам предвид братовчедка — каза Зена. — Вижте, в моята част от фургона има две легла… стига си дърдорила, Бъни. Достатъчно съм голяма, за да му бъда майка и освен това… о, млъквай. Не. Това е идеалният начин. Човекоядецът никога не бива да узнае кой е той. Зависи от вас двамата.

— Ние нищо няма да кажем — рече Хавана.

Солум продължи да яде.

Хорти попита:

— Кой е Човекоядецът?

— Шефът — каза Бъни — Той преди е бил лекар. Ще ти излекува ръката.

Очите на Зена се взираха в нещо, което не беше в стаята.

— Той мрази хората — рече тя. — Всички хора.

Хорти се уплаши. За пръв път, откакто беше в компанията на тези странни хора, той усети, че би могло да съществува нещо, от което да го е страх. Зена докосна ръката му с разбиране:

— Не се страхувай. Омразата му няма да те нарани.

* * *

Пристигнаха в панаира малко преди изгрев слънце, през онази част от утрото, когато далечните хълмове точно бяха започнали да се отделят от бледнеещото небе.

За Хорти всичко беше вълнуващо и тайнствено. Не само, че беше срещнал тези хора — предстояха му още вълнуващи и тайнствени неща, начинът, по който да ги предизвика, играта, която да играе, репликите, които никога не бива да забравя. А сега, по изгрев слънце, самият панаир. Широката мъглива улица, покрита с талаш, излъчваше едва доловимо сияние помежду редовете сергии и рекламни платформи. На едно място червена неонова лампа превръщаше настъпващата зора в призрачни, безредни лъчи светлина, на друго се извисяваше костеливият силует на една от въртележките, с жадно устремени нагоре железни пръсти. Имаше звуци — сънливи, тревожни, далечни звуци. Навред миришеше на влажна пръст, пуканки, пот и ухайни екзотични торове.

Камионът се провря зад западната редица сергии по централната алея и спря до една дълга къща-фургон с врати от двата края.

— У дома — прозя се Бъни. Този път Хорти се возеше отпред с момичетата, а Хавана се беше свил в каросерията. — Ти слизай. Тичай, бързо. Направо в онзи вход. Човекоядецът спи, а друг никой няма да те види. Когато излезеш оттук, ще си съвсем друг. Тогава ще отидем да ти излекуват ръката.

Хорти застана на стъпалото на кабината, огледа се, после се стрелна към вратата на фургона и се вмъкна вътре. Там беше тъмно. Той застана на безопасно разстояние от вратата и изчака Зена да влезе, да я затвори и да дръпне завесите на прозорчетата, преди да запали лампата.

Светлината му се стори много ярка. Хорти се бе озовал в малка квадратна стаичка. Имаше по една тясна кушетка до две от стените, компактна кухничка в един ъгъл и нещо като тоалетна в срещуположния.

— Така — каза Зена, — сега си съблечи дрехите.

— Всичките ли?

— Разбира се, че всичките. — Тя видя сконфузената му физиономия и се засмя. — Слушай, дечко. Ще ти кажа нещо за нас, малките хора. Ъм… на колко години беше, казваш?

— Почти на девет.

— Е, ще се опитам. Обикновените възрастни хора много внимават да не се виждат, когато са без дрехи. Разбираемо или не, те са такива, тъй като жените и мъжете много се различават, когато пораснат. Повече от момчетата и момичетата. Е, джуджетата в повечето отношения си остават като децата цял живот, с изключение може би на няколко години. Тъй че мнозина от нас не си усложняват живота с неща от този род. Колкото за нас двамата, и ние можем още сега да се разберем, че това е без значение. На първо място, никой освен нас с Бъни и Хавана не знае, че ти си момче. На второ, тази стаичка просто е прекалено тясна за двама души, които се навеждат, свиват и крият един от друг заради нещо, което не е от значение. Разбираш ли?

— Май да.

Тя му помогна да си свали дрехите и той започна старателното си обучение как да бъде външно жена.

— Кажи ми, Хорти — започна тя, докато ровеше в едно подредено чекмедже, за да му намери дрехи. — Какво е това в кесията?

— Боклучко. Той е човече в кутия. Имам предвид, беше такъв. Армънд го смаза — вече ти казах. После човекът в камиона го смаза още повече.

— Може ли да го видя?

Докато се бореше с чифт нейни чорапогащи, той кимна към едната кушетка.

— Давай.

Тя извади съдраните парчета папие-маше.

— Две от тях! — избухна тя. Обърна се към Хорти и го изгледа така, все едно той беше станал яркочервен, или пък му бяха поникнали заешки уши.

— Две! — възкликна тя отново. — Мислех, че съм видяла само едно там в ресторанта. Наистина ли са твои? И двете?

— Това са очите на Боклучко — обясни той.

— Откъде се появи Боклучко?

— Получих го, преди да ме осиновят. Един полицай ме е намерил, когато съм бил бебе. Настанили са ме в Дом. Там ми дадоха Боклучко. Аз май никога не съм имал приятели.