— Хей.
— Зен, той е красив! — извика Бъни.
Зена вдигна малкия си показалец:
— Тя е красива, и да не сте посмели да забравите това.
— Чувствам се адски особено — каза Хорти и повдигна полата си.
— Откъде, за бога, дойде тази коса?
— Малко плитки от перука. Харесват ли ви?
— Ами роклята?
— Купих си я и така и не я облякох — каза Зена. — Няма да пасне на увеличението на бюста ми… Хайде, деца. Да отидем да събудим Човекоядеца.
Те тръгнаха между фургоните.
— Ходи с по-малки стъпки — каза Зена. — Така е по-добре. Помниш ли всичко?
— О, разбира се.
— Добро… добро момиче, Дечко. И ако те попита нещо и ти не знаеш, просто се усмихни. Или се разплачи. Аз съм с теб.
Един дълъг сребрист фургон беше паркиран до палатка, на която бе закачен ярко оцветен плакат на мъж с цилиндър. Той имаше дълги заострени мустаци и от очите му излизаха зигзагообразни светкавици. Отдолу с пламтящи букви бе изписана легендата:
КАКВО МИСЛИШ?
МЕФИСТОФЕЛ ЗНАЕ.
— Името му не е Мефистофел — каза Бъни. — Казва се Монетър. Бил е доктор, преди да стане панаирджия. Всички го наричат Човекоядеца. Той няма нищо против.
Хавана почука на вратата.
— Хей, Човекоядецо! Цял следобед ли смяташ да спиш?
— Уволнен си — изръмжа един глас от сребристия фургон.
— Добре — небрежно каза Хавана. — Хайде излез и виж какво имаме.
— Не и ако ми искаш чек за това — отвърна сънливият глас. Отвътре се чу раздвижване. Бъни избута Хорти близо до вратата и махна на Зена да се скрие. Зена се прилепи до стената на фургона.
Вратата се отвори. Мъжът, който застана на прага, беше висок, мъртвешки блед, с хлътнали бузи и издължена, синкава челюст. На слабата утринна светлина очите му изглеждаха просто като дълбоки една педя черни хлътини в главата му.
— Какво има?
Бъни посочи към Хорти.
— Човекоядецо, кой е това?
— Кой е това? — Той се вгледа. — Зена, разбира се. Добро утро, Зена — тонът му изведнъж стана вежлив.
— Добро утро — разсмя се Зена и се появи с танцова стъпка иззад вратата.
Човекоядецът втренчено загледа ту Зена, ту Хорти.
— Ох, горката ми банкова сметка — рече той. — Сестри. И ако не я взема на работа, ти ще напуснеш. И Хавана и Бъни ще напуснат.
— Направо ни четеш мислите — каза Хавана и смушка с лакът Хорти.
— Как се казваш, малка сестричке?
— Татко ми ме нарече Хортънс — издекламира Хорти, — но всички ми викат Дечко.
— Не ги обвинявам — меко каза Човекоядецът. — Ще ти кажа сега какво мисля, Дечко. Мисля, че лъжеш. Омитай се оттук, а ако на вас, останалите, това не ви харесва, можете да си тръгнете с нея. Ако в единайсет тази сутрин не видя никого от вас на централната алея, ще знам какво сте решили. — Той затвори вратата леко, но категорично.
— О, ето на! — рече Хорти.
— Всичко е наред — ухили се Хавана. — Той не говори сериозно. Уволнява всички почти всеки ден. Когато наистина реши да изгони някого, той му плаща. Хайде, Зен, иди го викни.
Зена забарабани с кокалчетата на пръстите си по алуминиевата врата.
— Господин Човекоядецо! — пропя тя.
— Изчислявам ви заплатите — долетя глас отвътре.
— О-оу — отбеляза Хавана.
— Моля те. Само за минутка — извика Зена.
Вратата отново се отвори. Едната ръка на Човекоядеца беше пълна с пари.
— Е?
Хорти чу как Бъни си мърмореше:
— Лъжи добре, Зен. Лъжи добре!
Зена кимна на Хорти. Той неуверено пристъпи напред.
— Дечко, покажи му ръката си.
Хорти протегна пострадалата си ръка. Зена разви една по една прашните, окървавени носни кърпи. Най-вътрешната беше здраво залепнала. Хорти изхленчи, когато Зена се зае с нея. И така се виждаше достатъчно добре за опитното око на Човекоядеца, че три от пръстите изобщо липсваха, а останалата част от ръката беше в лошо състояние.
— Как, за бога, си направила такова нещо, момиче? — изрева той. Хорти уплашено отстъпи назад.
— Дечко, я иди там при Хавана, а?
Хорти с облекчение се оттегли назад. Зена заговори бързо и тихо. Той долавяше само част от думите и. „Ужасен шок, Човекоядецо. Не и напомняй за това, никога… дърводелеца… и я завел в работилницата си… когато тя… и ръката и в менгемето.“
— Нищо чудно, че мразя хората — изръмжа Човекодецът. Той я попита нещо.
— Не — отвърна Зена. — Избягала е, но ръката и…
— Ела тук, Дечко — каза Човекоядеца. Лицето му заслужаваше да се види. Гласът му плющеше като камшик и като че ли излизаше през ноздрите му, които изведнъж се бяха превърнали от изваяни цепнатини в изути, кръгли дупки. Хорти пребледня.