— О, да. Наблюдавах ги как забиват колове заедно с Джими, Оул и Стинкър. Обичам да ги гледам. Застават в кръг около кола с техните големи, тежки ковашки чукове и всеки удря лекичко — туп, туп, туп, туп — а после всеки издига чука право над главата си и го стоварва с всичката си сила — бам, бам, бам, бам — толкова бързо! И оня мити кол, просто потъва в земята! — той млъкна, с блеснал поглед, целият погълнат от бързия като картечница ритъм на ковашките чукове, запечатани с всичките детайли в кинокамерата, която представляваше съзнанието му.
— Да, скъпи — търпеливо рече Зена. — И какво каза на Хъди?
— Отидох да пипна върха на кола вътре между железния обръч, където е целия на трески. Казах: „Божичко, съвсем е смазан!“ А Хъди каза: „Само си помисли колко смазана щеше да бъде ръката ти, ако я беше сложил там, докато го зачуквахме.“ А аз му се присмях и казах: „Нямаше да ме притеснява дълго време, Хъди. Щеше да порастне отново.“ Това е всичко, Зен.
— Никой друг ли не те чу?
— Никой. Занимаваха се със следващия кол.
— Добре, Хорти. Хъди трябваше да се махне, защото ти му каза това.
— Ама… ама той си помисли, че това е шега! Той просто се засмя… какво съм направил, Зен?
— Скъпи ми Хорти, казах ти, че никога и на никого не бива да споменаваш и думичка за ръката ти, или за неща, които порастват отново, след като са отрязани, или въобще за нещо подобно. Трябва ден и нощ да носиш ръкавица на лявата си ръка и никога да не правиш нещо със…
— …с моите три нови пръста?
Тя захлупи устата му с ръка.
— Никога не го споменавай — изсъска тя — пред някого, освен пред мен. Никой не бива да знае. Ето. — Тя стана и хвърли лъскавата кърпичка в скута му. — Задръж я. Гледай я и мисли за нея и… и ме остави на мира за известно време. Хъди беше… аз… не искам да те виждам известно време, Хорти. Съжалявам.
Тя се обърна и излезе, оставяйки го шокиран, наранен и дълбоко засрамен. И когато много късно същата нощ тя дойде при леглото му, подпъхна топлите си малки ръце около него и му каза, че вече всичко е наред, той спря да плаче, беше щастлив, че не може да говори. Той зарови лице в рамото и и, треперещ, си даде дума — тържествено си обеща, на себе си, а не на нея, че винаги, винаги ще прави каквото тя му каже. Те никога повече не отвориха дума за Хъди.
Гледките и миризмите бяха съкровища. Той съхраняваше книгите, които четяха заедно — фантастични като (???:) „Червеят Ороборо“, „Мечът в скалата“ и „Вятърът във върбите“; необикновени, чудати, дълбоко човешки книги, всяка единствена по рода си, като „Зелени замъци“, „Марсиански хроники“ на Рей Бредбъри, „Война с тритоните“ на Чапек и „Невинното пътешествие“.
Музиката беше съкровище — весела музика като полката от „Остров от злато“ и какофоничните откровения на Спайк Джоунс и Ред Ингълс; богатия романтизъм на Крозби (Б.пр.: Бинг Крозби — 1904–77 — известен американски певец и филмов актьор.), който пееше „Адесте фиделес“ или „Чучулига“ така, все едно всяка от тях му беше любимата, както и кристалните хармонии на Чайковски; също и създателите, Франк (Б.пр.: Френски композитор и органист, роден в Белгия. 1822–90.), изобилстващ с въображение, цветя и вяра, Бах, ахатов и кристален.
Ала съкровищата, които Хорти ценеше най-много, бяха сънливите разговори в тъмното, понякога дълго след като панаирния ден е преминал, друг път докато камионът ги друсаше по някой обсипан с лунна светлина път.
— Хорти…
(Единствено тя го наричаше Хорти. Никой друг не я чуваше. Беше нещо като лично галено име.)
— Ммм?
— Не можеш ли да заспиш?
— Мисля си…
— Мислиш си за своята детска любов?
— Откъде знаеш? Ъ… не ме ли поднасяш, Зен?
— О, извинявай, миличък.
Хорти се обади в тъмното:
— Кей беше единственият човек, който изобщо ми е казвал нещо хубаво, Зен. Единственият. Не само през оная нощ, когато избягах. Понякога в училище тя просто се усмихваше, ей така, без нищо друго. Аз… аз я чаках да се усмихне. Ти ми се подиграваш.
— Не, Дечко. Не ти се подигравам. Толкова си сладък.
— Е — той зае отбранителни позиции, — понякога обичам да си мисля за нея.
Той действително мислеше за Кей Халоуел, при това често, понеже това беше третото нещо, слънцето и луната. Черният спътник беше Армънд Блует. Той не можеше да мисли за Кей, без да се сети за Армънд, макар и да се опитваше. Ала понягога студените, влажни очи на някой проскубан мелез в някой селски двор, или пък премереният, възвестяващ звук от завъртане на ключ в секретна ключалка довеждаха право в стаята му Армънд заедно с плоския му сарказъм и тежките му, готови за удар ръце. Зена знаеше това, затова и винаги му се смееше, когато споменаваше Кей…