Толкова много научи той през тези сънливи диалози. Например за Човекоядеца.
— Как изобщо е станал панаирджия, Зен?
— Не мога да кажа точно. Понякога ми се струва, че той мрази панаира. Като че ли презира хората, които идват и предполагам, че се занимава с тази работа най-вече понеже това е единственият начин, по който може да запази своите… — Тя млъкна.
— Какви, Зен?
Тя помълча малко, после отново се обади:
— Той има някой хора, за които… много се грижи — обясни тя най-накрая. — Солум. Гогол, Момчето-Риба. Малкия Пени беше един от тях. — Малкият Пени беше глупчото, който бе пил луга. — И още няколко. Също и някои от животните. Двукраката котка, и Циклопите. Той… обича да е край тях. Някои от тях бяха негови още преди да влезе в шоубизнеса. Но сигурно са му стрували доста. По този начин той може да прави пари от тях.
— Защо ги обича, по-специално?
Тя неспокойто се завъртя.
— Той е от същия вид като тях — промълви тя, после каза:
— Хорти, недей никога да му показваш ръката си!
Една нощ в Уисконсин нещо събуди Хорти.
Ела тук.
Не беше звук. Не бяха и думи. Беше вик. Имаше нещо свирепо в него. Хорти остана да лежи неподвижно.
Ела тук, ела тук. Ела! Ела!
Хорти се изправи. Чуваше прерийния вятър и щурците.
Ела! Този път беше различно. Пробляснала беше искрица гняв. Беше овладяно и заповедническо и притежаваше нещо от удоволствието, което един Армънд Блует изпитва, когато хване момчето в неоспорим грях. Хорти се измъкна от леглото и се изправи, дишайки тежко.
— Хорти? Хорти, какво има? — Гола, Зена се заизмъква от неясната белота на чаршафите си, подобно на видение на тюлен в бялата пяна на прибоя.
— Трябва да… отида — с мъка каза той.
— Какво е? — напрегнато прошепна тя. — Като глас вътре в теб?
Той кимна. Яростната заповед го прониза отново и лицето му се изкриви.
— Не отивай — прошепна Зена. — Чуваш ли ме, Хорти? Да не си се помръднал. — Тя си навлече един халат. — Връщай се обратно в леглото. Дръж се здраво. Каквото и да правиш, не напускай този фургон. То… ще престане. Обещавам ти, че скоро ще спре. — Тя го избута обратно до леглото му. — Не отивай никъде, независимо какво се случи.
Заслепен, зашеметен от този настойчив, болезнен натиск, той се отпусна на леглото. Викът отново избухна в мозъка му; той подскочи.
— Зен…
Ала тя беше излязла. Той се изправи, хванал главата си в ръце, после си спомни голямата настоятелност на нарежданията и и отново седна.
Появи се отново и беше… непълно. Прекъсна.
Той остана съвсем неподвижен и го потърси „пипнешком“ със съзнанието си, плахо и внимателно, все едно докосваше с език болен зъб. Беше си отишло. Изтощен, той се отпусна назад и заспа.
На сутринта Зена беше във фургона. Той не я беше чул да влиза. Когато я попита къде е била, тя му хвърли загадъчен поглед и каза:
— Навън.
Тъй че той не я пита нищо повече. Когато обаче закусваха заедно с Бъни и Хавана, тя неочаквано го сграбчи за ръката, използвайки момента, че другите бяха отишли до печката и тостера.
— Хорти! Ако някога пак чуеш такъв вътрешен глас, ме събуди. Събуди ме веднага, чуваш ли?
Тя беше толкова разпалена, че той се изплаши. Едва успя да кимне и другите се върнаха. Той не забрави думите и. След това не бяха много случаите, когато той я събуждаше и тя безмълвно се измъкваше навън, за да се върне след няколко часа. И когато той разбра, че извикванията не бяха за него, те престанаха.
Сезоните се сменяха и панаирът се разрастна. Човекоядецът все така беше вездесъщ в него, като общите работници и гледачите на животни, каскадьорите и шофьорите той бичуваше със своето оръжие — презрението си, което открито развяваше като изваден от ножницата меч.
Карнавалът растеше — на големина. Бъни и Хавана растяха — на възраст, както и Зена, по неуловими начини. Хорти обаче изобщо не растеше.
Той — тя — вече беше постоянен участник, с чисто сопрано и черни ръкавици. Имаше одобрението на Човекоядеца, който сдържаше презрението си, като казваше „Добро утро“ — висока чест — и който рядко имаше какво повече да каже. Останалите обичаха Хорти-Дечко по непринудения, шумен начин, присъщ на панаирджиите.
Шоуто вече пътуваше с открити товарни вагони, имаше рекламни агенти и шеметно високи прожектори, шатра за танци и сложни, многокръгови влакчета въртележки. Едно известно списание беше публикувало снимки и дълга статия за панаира, в която се отделяше специално внимание на „Особените хора“ в него („Шоу на уродите“ беше неудобна фраза.) Вече имаше прес-център и мениджъри, а големи организации всяка година подновяваха поканите си към шоуто. Имаше аудиоуредби за сценичните платформи, както и обновени — не нови, а обновени — фургони за работещите.