Тя усети влажния поглед върху гърба си, върху бедрата си, бродещ нагоре-надолу по ръбовете на чорапите и. Кожата и цялата настръхна и направо я засърбя от това. Така нямаше да стане. Може би близкият бой щеше да е по-удачен. Вероятно щеше да успее да парира онова, което не можеше да предотврати. Тя се върна при бюрото си, усмихна му се по същия пестелив начин и извади пишещата си машина, като плавно я повдигна на вертикалните и винтови оси. Нагласи вътре някаква бланка за писма и започна усилено да печата.
— Госпожице Халоуел.
Пръстите и продължиха да удрят клавишите.
— Госпожице Халоуел. — Той се протегна и я хвана за китката. — Моля те, не бъди чак толкова заета. Толкова е кратък този момент, когато сме заедно.
Тя отпусна ръце в скута си — поне едната от тях. Другата послушно остана в плен на месестата бяла ръка на съдията, докато той не я пусна. Тя притисна дланите си и се загледа в тях. Този глас! Тя беше сигурна, че ако го погледне, ще види как от брадичката му се стичат лиги.
— Да, г-н съдия?
— Харесва ли ти тук?
— Да. Г-н Хартфорд е много добър човек.
— Изключително любезен човек. Изключително любезен. — Той почака, докато Кей накрая се почувства адски глупаво само да седи и да се взира в ръцете си, и неохотно вдигна глава. Тогава той каза:
— Значи имаш намерение да останеш и занапред тук на работа.
— Не разбирам защо… тоест, бих се радвала да остана.
— Най-сигурните планове… — промърмори той. Това пък какво беше? Заплаха за работата и? Какво общо имаше с нейната работа това потънало в лиги, надуто старо нищожество? „Г-н Хартфорд е изключително любезен човек.“ Боже мили. Г-н Хартфорд беше адвокат и често имаше работа в Съда за наследствени дела. В някои от тях дори и най-дребните подробности в присъдите бяха от огромно значение. „Изключително любезен.“ Разбира се, че г-н Хартфорд е любезен с теб. Нали трябва да си изкарва хляба.
Кей зачака следващия ход. И го дочака.
— На теб всъщност няма да ти се наложи да работиш тук повече от две години, доколкото разбирам.
— За… защо? Ох. Откъде знаете това?
— Скъпо мое момиче — каза той с престорена скромност. — Съвсем естествено е да съм запознат със съдържанието на собствената си документация. Баща ти беше изключително пестелив и много мъдър. Когато станеш на двайсет и една, ще ти трябват доста пари, а?
Това не е твоя работа, стари хитрецо.
— Ами, аз няма да видя почти нищо от тях, г-н съдия. Те са запазени за Боби, моя брат. Ще го издържам през последните му две години от следването плюс една година специализация, ако има желание за нея. И оттам нататък край на безсънните нощи. Дотогава просто ще свързваме двата края. Аз обаче ще продължа да работя.
— Възхитително. — Ноздрите му потрепнаха срещу нея. Тя прехапа устни и отново заби поглед в ръцете си. — Много хубаво — одобрително добави той. Тя пак зачака. Последва ход трети. Той въздъхна:
— Известно ли ти е, че имотът на баща ти е ипотекиран, за погасяване на дългове от старо съдружничество?
— Аз… чувала съм за това. Старите договори са били разкъсани на парчета, когато търговското съдружие на татко било разтрогнато.
— Един пакет документи не са били унищожени. Все още са при мен. Баща ти беше доверчив човек.
— Тази сметка беше изплатена двойно, г-н съдия! — очите на Кей имаха способността понякога да стават тъмносиви като буреносни облаци. Както сега.
Съдията се облегна назад и допря пръстите на двете си ръце едни в други.
— Това е въпрос, който може да стигне и до съда. До Съда за наследствени дела, между другото.
Той можеше да и отнеме работата. Вероятно можеше да вземе и парите, а заедно с тях и кариерата на Боби. Възможността… е, вече можеше да очаква това.
И се оказа съвсем права.
— Откакто моята скъпа съпруга ни напусна от този свят — (Тя помнеше скъпата му съпруга. Жестоко, празноглаво същество с достатъчно акъл, за да угажда на неговото его в годините преди да стане съдия, но за нищо повече.) — аз съм един много самотен мъж, госпожице Халоуел. Никога не съм срещал човек като теб. Ти си красива, а може би и умна. Можеш да стигнеш далеч. Бих искал да те опозная по-добре — превзето се усмихна той.