Само през трупа ми.
— Нима? — безизразно каза тя, цялата скована от погнуса и страх.
Той подчерта:
— Красиво момиче като теб, с такава чудесна работа и с тези скромни спестявания, които ще получиш — ако всичко е наред. — Той се наведе напред. — Отсега нататък ще те наричам Кей. Сигурен съм, че ние двамата се разбираме.
— Не! — тя каза това, защото действително разбираше.
Той я разбра по своя си начин:
— Тогава с удоволствие ще ти обясня по-подробно — подсмихна се той. — Да кажем довечера. Доста късно тази вечер. Човек с моето положение не може — хм — да се разхожда с истинска перла под ръка там, където светят неподходящите за блясъка и отражения на изкуствените.
Кей не каза нищо.
— Има едно местенце — ухили се съдията, — казва се Клуб Немо, на Оук Стрийт. Знаеш ли го?
— Мисля, че съм го… виждала — успя да отвърне тя.
— В един часа — весело каза той. После стана и се надвеси над нея. Миришеше на някакъв отвратителен одеколон. — Не обичам да оставам до късно без причина. Сигурен съм, че ще дойдеш.
Мозъкът и кипеше. Беше бясна, беше и уплашена — две състояния, в които тя от години се пазеше да не изпада. Искаше да направи няколко неща. Искаше и се първо да крещи и едновременно с това да отърве стомаха си от сутрешната закуска. Искаше да му каже някои неща по негов адрес. Искаше да връхлети в кабинета на г-н Хартфорд и да се поинтересува дали това, това и това спадат към задълженията и на стенографка.
Да, но трябваше да мисли и за Боби, който бе така близо до успеха. Тя знаеше какво е да отпаднеш в последните метри преди финала. А и бедничкият, изнервен, притеснен г-н Хартфорд — той нямаше лоши намерения, но не би могъл да знае как да се справи с такава ситуация. Имаше и още нещо, нещо, което съдията явно не подозираше — нейната доказана способност да пада на краката си, никога по гръб.
И така, вместо да предприеме нещата, които искаше да направи, тя свенливо се усмихна и каза:
— Ще видим…
— Ще се видим — поправи я той. — Ще видим много един от друг. — Докато той се отдръпваше, тя отново усети онзи влажен поглед върху тила си, по рамете си.
На таблото пред нея светна лампичка.
— Г-н Хартфорд вече може да ви приеме, съдия Блует — каза тя.
Той я щипна по бузата.
— Можеш да ми викаш Армънд — прошепна той. — Когато сме сами, разбира се.
Когато тя пристигна, той вече я чакаше. Тя закъсня — само няколко минути, но те и струваха много. Това бяха минути, прибавени към часовете бясна омраза, отвращение и страх, които беше изтърпяла, след като собственикът на превзетата усмивка на съдията напусна кантората на Хартфорд тази сутрин.
Когато влезе вътре, тя за момент се подвоуми и спря да се огледа. Беше тихо — приглушени светлини, приглушени цветове, приглушена музика от джаз-трио. Посетителите бяха съвсем малко, а тя познаваше само един от тях. На една затъмнена маса в ъгъла зад издадения ръб на сцената тя зърна прошарена коса. Запъти се натам, не толкова защото го бе познала, а понеже беше сигурна, че той би избрал точно такова място.
Той се изправи и и придърпа един стол.
— Знаех, че ще дойдеш.
Че имам ли избор, влечуго такова?
— Естествено, че ще дойда — отвърна тя. — Съжалявам, че ви накарах да чакате.
— Радвам се, че съжаляваш. В противен случай трябваше аз да те накарам да съжаляваш. — При тези думи той се разсмя, но само колкото да изтъкне какво удоволствие изпитва при тази мисъл. Той погали ръката и с обратната страна на дланта си и остави нова диря настръхнала кожа. — Кей. Сладката малка Кей — простена той. — Трябва да ти кажа нещо. Тази сутрин наистина малко те попритиснах.
Не думай!
— Така ли? — възкликна тя.
— Сигурно си разбрала това. Е, искам още сега, веднага, да те уверя, че не ти казах тези неща насериозно — с изключение на това колко съм самотен. Хората не разбират, че освен съдия аз съм и човек.
В такъв случай и аз се числя към хората. Тя му се усмихна. Това беше доста труден процес, който се усложняваше още повече от факта, че по време на тази убедителна, самосъжалителна тирада гласът му се бе превърнал в хленчене, а изражението му напомняше за продълговатата, източена надолу физиономия на кокер-шпаньол. Тя притвори очи, за да не го вижда ясно, и резултатът беше такова поразително копие на жална кучешка глава с колосана яка, че тя се сети за едно изказване, което беше чула отнякъде: „Станал е такъв, защото докато е бил малък, го е тормозил непрекъснатият лай на майка му.“ Оттам и усмивката. Той не я разбра правилно — нито нея, нито погледа, който вървеше с нея — и отново погали ръката и. Усмивката и се стопи, макар че зъбите и продължиха да проблясват на бледата светлина.