Преди Армънд Блует да успее да си поеме отново въздух, тя каза:
— Утре, Аа-рмънд. Само че… — тя се изчерви. Още като дете, когато четеше „Айвънхоу“ и „Ловецът на елени“, тя се упражняваше пред огледалото да се изчервява. Всякога безуспешно. И все пак сега успя. — Само че по-рано — довърши тя.
Рефлексът и на учудване се активира отново, този път с мисълта: защо никога не съм опитвала това преди?
— Утре вечер? Ще дойдеш ли? — попита той. — Наистина ли ще дойдеш?
— В колко часа, Аа-рмънд? — смирено каза тя.
— Ами, я да видим. Хмм. Ами… да речем, в единайсет?
— О, тогава тук ще бъде претъпкано. В десет, преди да свършат представленията.
— Знаех си, че си умна — с възхищение каза той.
Тя сграбчи удобния момент и го изцеди докрай:
— Винаги има прекалено много хора наоколо — каза тя и се огледа. — Знаеш ли, не бива да излизаме оттук заедно. Просто за всеки случай.
Той удивено поклати глава и целият засия.
— Аз просто… — тя направи пауза, докато гледаше очите му, устата му. — Просто ще си тръгна, ей така. — Тя щракна с пръсти. — Без довиждане…
Тя скочи на крака и изхвърча навън, стиснала чантата си. И докато преминаваше покрай сцената, китаристът, почти без да мърда устните си и съвсем тихо, колкото само тя да го чуе, и каза:
— Момиче, доста бърбън ще ти трябва, за да си измиеш устата.
Негово Благородие, съдията по наследствени дела Армънд Блует, напусна кабинета си рано следващия следобед. Облечен в тъмнокафяв делови костюм, като хвърляше коси погледи ту вдясно, ту вляво, той взе такси до другата част на града, плати на шофьора и дебнешком пое по една тясна уличка. Два пъти отмина един определен вход, за да се увери, че не го следят, после се шмугна вътре с ключ в ръка.
Когато се качи горе, той изчетка всичко в двете стаи и кухничката. Отвори всички прозорци и проветри жилището. Между възглавниците на леглото откри пъстър копринен шал, просмукан с прогнилата миризма на смъртта. Той изсумтя и го пусна в пещта за горене на смет.
— Това вече няма да ми трябва.
Той провери какво има в хладилника, на кухненските рафтове, в шкафчето в банята. Пусна водата и се увери, че газта и лампите са в ред. Изпробва радиото, лампиона с отражател към тавана, настолните лампи върху малките масички. Мина с малка прахосмукачка килимите и тежките завеси. Най-накрая, сумтящ от удоволствие, той отиде в банята, избръсна се и се изкъпа. Последваха облаци талк и дъжд от одеколон. Изряза ноктите на краката си, след което застана пред овалното огледало и се огледа в най-различни неестествени, изпъчени пози, като се възхищаваше на отражението си през розовия поглед на своето его.
Той старателно се облече в тъмен пепит и си сложи вратовръзка в строго съответствие със свитите му зеници. Върна се при огледалото за нови петнайсет минути опиянение, после седна, лакира си ноктите с безцветен лак и замечтано се заразхожда из стаите, като потриваше отпуснатите си ръце и занимаваше мозъка си с подробни размишления, полугласно рецитирайки къси реплики от остроумен светски диалог. „Кой е изваял очите ти?“, мърмореше той, и „Мое скъпо, скъпо дете, това беше нищо, наистина нищо. Урок по хармония, преди сложното оркестриране на плътта… не, тя не е достатъчно зряла за това. Хм. Ти си сметаната в моето кафе. Не! Аз не съм достатъчно зрял за това.“
И така той всъщност си прекара вечерта много приятно. Излезе в осем и половина, за да се наслади на пищна вечеря в един ресторант за морски деликатеси. В десет без десет вече се бе разположил на масата в ъгъла в Клуб „Немо“, лъскаше блестящите си нокти в ревера си и периодично облизваше устни и ги подсушаваше с носна кърпичка.
В десет часа тя пристигна.
Когато предишната вечер тя прекосяваше дансинга, той се изправи на крака. Тази вечер той беше станал и застанал до нея още преди тя да стигне до дансинга.
Това беше Кей, но преобразена. Това бе материализацията на най-необузданите му фантазии за нея.
Косата и беше сресана назад на изящни малки вълни, които очертаваха лицето и. Очите и бяха умело гримирани и синият им цвят като че ли беше придобил виолетов оттенък. Беше облечена с дълга пелерина от някакъв тежък материал, а под нея носеше строг, но втален жакет от лъскава черна коприна и черна пола с цепка.
— Армънд… — прошепна тя и протегна ръце към него.
Той ги хвана. Устните му се отвориха и затвориха два пъти, преди изобщо да успее да каже нещо, а после тя вече го бе отминала и крачеше с големи леки стъпки към масата. Когато оркестърът засвири, той видя как тя се поспря и хвърли надменен на китариста. Като стигна до масата, тя разкопча катарамата на пелерината на шията си и самонадеяно я остави да се свлече от нея. Армънд Блеут се озова там, за да я поеме, докато тя сядаше на стола си. Той толкова дълго стоя така и се пули срещу нея, че накрая тя му се изсмя.