Тя грабна бронзовия нож за отваряне на писма и го пъхна под носната кърпичка под лакътя си. Започна да я стяга и от бившите места на три отрязани пръста бликна артериална кръв. Лицето и беше бяло като платно под грима, ала не бе претърпяло никаква друга промяна — все още изразяваше същото надменно, неподправено презрение. Тя стоеше пред него, висока и гордо изправена, и докато стягаше кърпичката с дръжката на ножа за писма, за да направи превръзка, не отмести убийствения си поглед от него. Той сведе очи и тя изсъска:
— Това не е ли по-хубаво от плановете ти? Сега притежаваш част от мен, която можеш да запазиш само за себе си. Така е много по-добре, отколкото да използваш нещо и после да го връщаш.
Докато тя стягаше превръзката, реката от кръв се бе превърнала в пресъхващо поточе. Тя отиде до стола, на който бе оставила дамската си чантичка. Взе я и извади от нея гумена ръкавица. Като хвана превръзката за краищата, тя надяна ръкавицата на ръката си и я издърпа нагоре, докато не прилепна плътно около китката и.
Армънд Блует започна да повръща.
Тя си наметна пелерината и отиде до вратата.
Когато махна резето и я отвори, тя съблазнително му подвикна:
— Беше толкова прекрасно, скъпи Армънд. Нека скоро го направим отново…
Измина цял час, докато съзнанието на Армънд успее да изплува на повърхността на морето от панически страх, в което бе потънало. През този час той остана да седи на леглото сред доскорошното съдържание на стомаха си, вперил очи в брадвата и трите още бели пръста.
Три пръста.
Три отрязани пръста.
Някъде дълбоко в съзнанието му това означаваше нещо за него. Той отказваше да му позволи да излезе наяве. Страхуваше се, че това ще стане. Знаеше, че ще стане. Знаеше, че когато то стане, той ще познае смъртния страх.
Скъпи Боби, пишеше тя, чувствам се непоносимо, като си представя, че получаваш писмата ми с „адрес — неизвестен“ на пликовете. Аз съм добре. Това е най-важното. Добре съм, малък пакостнико, и няма за какво да се тревожиш. Голямата ти сестра е добре.
Също съм и много объркана. Може би когато постъпиш в онази хубава и чиста болница, нещата ще ти станат по-ясни. Ще се опитам да ти обясня кратко и ясно.
Една сутрин бях на работа в кантората, когато дойде оня отвратителен Съдия Блует. Трябваше да изчака няколко минути, преди стария Уотълз Хартфорд да го приеме, и той ги използва, за да избълва обичайната си лигава програма от ухажорски реплики. Справях се чудесно, докато гадният стар хитрец не повдигна въпроса за татковите пари. Нали знаеш, че ще ги получим, когато навърша двайсет и една — освен ако оная стара работа със съдружието не излезе отново на бял свят. Тогава ще се стигне до съда. Оказа се, че Блует не бил само съдружник — той е Съдията по наследствени дела. Даже и да успеем да го отстраним от делото, знаеш как той може да нагласи свой човек за съдия. Е, идеята беше, че ако аз съм нежна и мила с Негова Светлост, по всички гнусни начини, които той пожелае, тогава завещанието няма да подлежи на оспорване. Бях страшно уплашена, Боби — знаеш, че тези пари ще ти трябват, за да завършиш следването си. Не знаех какво да правя. Нуждаех се от малко време, за да помисля. Обещах му да се срещна с него същата вечер, доста късно, в един нощен клуб.
Боби, беше ужасно. Точно щях вече да избухна там на масата, когато похотливият дъртак излезе за малко. Не знаех дали да се съпротивлявам, или да избягам. Бях изплашена, повярвай ми. И изведнъж, като гръм от ясно небе, някой дойде при мен и ме заговори. Сигурно е бил моят ангел-хранител. Изглежда беше дочул какво ми каза съдията. Искаше от мен да избягам. Отначало ме беше страх и от него, но после видях лицето му. О, Боби, той имаше толкова симпатично лице! Искаше да ми даде пари и преди да успея да му откажа, той ми каза, че мога да му ги върна, когато поискам. Каза ми да се махна от града веднага — да взема влак, какъвто и да е влак, дори не искаше да знае кой. И преди да успея да го спра, той напъха триста долара в чантата ми и се отдалечи. Последното нещо, което ми каза, бе да приема да се срещна със съдията на следващата вечер. Нищо не можех да направя — той стоя при мен само две минути и на практика не спря да говори нито за секунда. А после се върна съдията. като някоя пачавра мигах на парцали на стария глупак и избягах. Двайсет минути по-късно хванах влак за Елтънвил и когато пристигнах там, дори не се регистрирах в хотел. Помотах се малко, докато отворят магазините и на същия ден следобед получих работа в единствения магазин за грамофонни плочи в града. Изкарвам по двайсет и шест долара на седмица, но и с тях се оправям чудесно.