Последва дълга пауза. Монетър забеляза, че съдията започна да пребледнява. Наля му още вино и напълни една чаша за себе си. Вълнението му растеше с всяка секунда.
— Действително знам такъв случай. Поне, имам предвид… хм. Поне на мен така ми се струва. Тоест, аз видях ампутацията.
— Ръка? А може би крак, или стъпало?
— Три пръста. Три здрави пръста — каза съдията. — И те, изглежда, ще да са порастнали отново. И то за четиресет и осем часа. Един известен специалист по остеология (Б.пр.: Наука за структурата и функциите на костите.) прие цялата работа за една голяма шега, когато го попитах за това. Отказа да повярва, че говоря сериозно. — Той внезапно се наведе напред така рязко, че отпуснатата кожа на ченето му се „развълнува“. — Кое беше това момиче, което преди малко излезе оттук?
— Ловец на автографи — отегчено отвърна Монетър. — Вече бях забравил за нея. Моля, продължавайте нататък.
Съдията с мъка преглътна.
— Името и е… Кей Халоуел.
— Сигурно е така. Сигурно е така. Темата ли сменихте? — нетърпеливо попита Монетър.
— Нищо подобно, сър — разпалено отвърна съдията. — Това момиче, това чудовище… на ярка светлина, пред очите ми, тя отряза три пръста от лявата си ръка! — той кимна, подпрял с език долната си устна, и се отново се облегна.
Ако бе очаквал бурна реакция, не би трябвало да е останал разочарован. Монетър скочи на крака и изрева:
— Хавана! — отиде до вратата и изкрещя отново. — Къде е тая дребна лоена топка — а, ето те и теб, Хавана. Тичай да доведеш онова момиче, което току-що си тръгна оттук. Разбра ли? Открий я и я доведи тук. Не ме интересува какво ще и кажеш — намери я и я доведи обратно тук. — Той нервно плесна с ръце. — Тичай!
Той се върна обратно на стола си, с изкривено от напрежение лице. Погледна ръцете си, после съдията.
— Доста сте убеден в това.
— Да, така е.
— Коя ръка?
— Лявата. — Съдията прокара пръст под яката си, за да я поотпусне. — А, г-н Монетър. Ако онова момче ще я води тук, защо, ъ… аз, тоест…
— Доколкото разбирам, вие се страхувате от нея.
— Ами, ъ… не бих се изразил така — каза съдията. — Поуплашен съм, да. Хм. Вие нямаше ли да бъдете?
— Не — отвърна Монетър. — Вие лъжете, сър.
— Аз? Да лъжа? — Блует изпъчи гърди и намръщено погледна шефа на панаира.
Монетър притвори очи и започна да изброява на пръсти:
— Би следвало, че онова, което ви е изплашило преди няколко минути, е бил вида на лявата ръка на момичето. Казал сте на джуджето, че пръстите са порастнали отново. Явно тогава сте видели възстановената ръка за пръв път. А в същото време вие ми казвате, че вече сте говорили с остеолог за това.
— Няма нищо невярно в това — категорично отсече Блует. — Аз действително видях възстановената и ръка, когато тя застана до тази врата, и я видях наистина за пръв път. Видях обаче и как тя си отрязва пръстите!
— Тогава защо — попита Монетър — извате при мен да ми задавате въпроси относно регенерацията? — Като видя, че съдията се затруднява да му отговори, той добави:
— Хайде сега, съдия Блует. Или не сте споменали истинската причина за идването ви тук, или… сте виждали случай на такава регенерация и преди. А. Виждам, че това е отговорът. — Очите му започнаха да хвърлят мълнии. — Мисля, че е по-добре да ми разкажете цялата история.
— Това не е вярно! — възрази съдията. — Наистина, сър, не ми харесва този кръстосан разпит. Не мога да разбера…
Монетър ловко протегна ръка да раздвижи малко страха, който изпълваше въздуха около този лигав хитрец.
— Намирате се в по-голяма опасност, отколкото подозирате — прекъсна го той. — Аз знам каква е тази опасност и вероятно съм единственият човек в света, който може да ви помогне. Или ще ми съдействате, сър, или ще си тръгнете оттук незабавно и ще си понесете последствията. — Той каза това с мекия си глас, настроен да звучи тихо и звучно, който явно изплаши съдията почти до смърт. Низът от въображаеми ужасии, които преминаха като на филм по пребледнялото лице на Блует, трябва да са били меко казано колоритни. Монетър с лека усмивка се облегна на стола си и зачака.
— М-мога ли… — Съдията си наля още вино. — Ох. Вижте, сър. Трябва да ви кажа отсега, че цялата тая работа се основава на… ъ… мои предположения. Тоест, беше така, докато не видях момичето преди малко. Между другото, аз не искам тя да ме види. Можете ли…
— Когато Хавана я доведе, ще ви скрия. Продължавайте.
— Добре. Благодаря ви, сър. Ами, преди години приютих едно дете в дома си. Едно грозно малко чудовище. Когато беше на седем или осем години, той избяга от къщи. Оттогава не съм чувал нищо за него. Предполагам, че сега трябва да е на деветнайсет или там някъде — ако е жив. А… а изглежда между него и това момиче има някаква връзка.