— Каква връзка? — попита Монетър.
— Ами, т-тя като че ли знаеше нещо за него. — Докато Монетър нервно преместваше единия си крак върху другия, съдията изтърси:
— Фактът е, че се случи малка неприятност. Момчето беше крайно непокорно. Аз го напердаших и го затворих в един килер. Ръката му — съвсем случайно, нали разбирате — ръката му попадна между пантите на вратата и беше смазана. Хм. Да — много неприятно.
— Продължавайте.
— Аз го… ъ… търсих, нали знаете — тоест, ако това момче е порастнало, може да е злопаметен, нали разбирате… освен това той беше изключително неуравновесено дете, а човек никога не знае какъв ефект могат да имат такива неща върху един слаб ум…
— Имате предвид, че се чувствате адски виновен и смъртно уплашен и внимавате за млад мъж с няколко липсващи пръста. Пръсти — да си дойдем на думата! Какво общо има това с момичето? — Гласът на Монетър свистеше като камшик.
— Не мога… да кажа точно — измънка съдията. — Тя изглежда знаеше нещо за момчето. Имам предвид, тя намекна нещо за него — каза, че ще ми напомни за начин, по който някога съм… наранил някого. И после взе една брадва и си отряза пръстите. Изчезна. Накарах един човек да я издири. Той разбрал, че тя се е запътила насам — така ми писа моя човек. Това е всичко.
Монетър затвори очи и дълбоко се замисли.
— Пръстите и си бяха съвсем наред, когато тя беше тук.
— По дяволите, знам това! Но, казвам ви, видях, със собствените си очи…
— Добре, добре. Тя ги е отрязала. Така, кога точно пристигнахте тук?
— Аз… това е всичко. Когато ти се случи нещо такова, забравяш всичко което знаеш и започваш от нищо. Това, което видях, беше невероятно и аз започнах да мисля по начин, който допускаше всичко да е възможно… всич…
— Изплюй камъчето! — изрева Човекоядеца.
— Няма такова! — на свой ред изрева Блует. За момент те останаха да се гледат свирепо. — Точно това се опитвам да ви кажа — не знам. Спомням си онова дете и смазаните му пръсти, а после момичето и това, което направи. Започнах да се питам дали тя и момчето не са един и същ човек… Казах ви, че за мен вече не съществуваше думата „невъзможно“. Е, ръката на момичето беше съвършено здрава, преди тя да си я осакати. Ако по някакъв начин тя беше онова момче, тогава неговите пръсти трябваше да са порастнали отново. Ако бе успял да го направи веднъж, можеше да успее и втори път. Ако знаеше, че може да го направи отново, не би се страхувал да си ги отреже. — Съдията разпери ръце във въздуха, вдигна рамене и тромавите му горни крайници се отпуснаха надолу. — Така че аз започнах да се чудя що за същество е това, което може по своя воля да възстановява пръстите си. Това е всичко.
Клепачите на Монетър заприличаха на широки навеси, а пламтящите му очи изучаваха съдията.
— Това… момче, което може да бъде момиче — промърмори той. — Какво е неговото име?
— Хортън. Викахме му Хорти. Проклет малък негодник.
— Сега помислете. Имаше ли нещо особено в него като дете?
— И още как! Мисля, че той не беше с всичкия си. Дълбока привързаност към бебешки играчки — неща от тоя тип. Освен това имаше отвратителни навици.
— Какви отвратителни навици?
— Изгониха го от училище, защото ядеше насекоми.
— Я гледай! Мравки ли?
— Откъде знаете?
Монетър се изправи и закрачи до вратата и обратно. Сърцето му щеше да се пръсне от вълнение.
— Към какви бебешки играчки е бил привързан?
— О, не си спомням. Това не е важно.
— Дали е важно решавам аз — тросна се Монетър — Мисли, човече! Ако ти е мил животът…
— Не мога да се сетя! Не мога! — Блует вдигна очи към Човекоядеца, но не издържа изгарящия му поглед. — Беше нещо като човече-в-кутия. Злокобно нещо.
— Как изглеждаше? Говорете по-високо, по дяволите!
— Как из… а, добре. Беше ей толкова голямо и имаше глава като Пънч — нали се сещате, Пънч и Джуди. Големи нос и брадичка. Момчето през повечето време дори не сещаше да го погледне, но имаше нужда то да е близо до него. Веднъж го изхвърлих на боклука и докторът ме накара да го намеря и да му го върна. Хортън едва не умря.
— Едва не умря, а? — триумфиращо изръмжа Монетър. — Я ми кажете — тая играчка е била с него, откакто е бил роден, нали? И в нея е имало нещо по-особено — нещо като лъскаво копче, или нещо блестящо?
— Откъде знаете… — отново започна Блует, и отново се сви от страх под бурята от яростно, възбудено нетърпение, което се излъчваше от шефа на панаира. — Да. Очите.
Монетър се хвърли върху съдията. Сграбчи го за раменете и го разтърси.