Други книги в апартамента нямаше. Още отдавна той беше разбрал как те отнемат пространството ти и колко е трудно да се оправяш с претъпкани библиотеки. Той реши въпроса, като се отърва от всички книги и се споразумя продавачът да му изпраща по четири книги на ден — чисто нови, под наем. Той ги изчиташе всичките и винаги ги връщаше на следващия ден. Това положение напълно го задоволяваше. Той запомняше абсолютно всичко. Тогава каква бе ползата от библиотеките?
Притежаваше две картини — един Марке, ??? (Б.пр.: Албер Марке, 1875–1947 — фр. живописец.) със съвършено изпипани неправилни форми, вариращи в явната си диахромия, насложени една върху друга така, че нюансът на всяка от тях влияеше на останалите и съответно цветът на фона влияеше на всичко. Другата беше Мондриан, (Б.пр.: Пийт Мондриан /род. Пиетер Корнелис Мондриаан, /1872-1944/ — холандски художник.) прецизна и хармонична, намекваща за нещо, което никога не би могло да бъде съвсем точно обособено.
Той обаче притежаваше и километри магнитни ленти, в които бе събрана една великолепна музикална колекция. Невероятният мозък на Хорти можеше да съхрани цялостното настроение на дадена книга и да възпроизвежда всяка част от него. Същото беше и с музиката, но музика можеш да възпроизведеш само до някаква степен, а безспорно има разлика в „цветовия спектър“ на съзнанието между слушателя и създателя на музика. Хорти беше и слушател, и създател, а възможност да бъде и двете му даваше музикалната му библиотека.
Тя съдържаше класиците и романтиците — любимата музика на Зена, както и симфониите, много концерти, балади и виртуозни образци, които представляваха увертюрата в музикалното му развитие. Ала неговите вкусове се бяха разширили и задълбочили и вече включваха Онегер (Б.пр.: Артур Онегер /1892-1955 — френски композитор.) и Коуплънд, (Б.пр.: Аарон Коуплънд /1900-90/ — композитор от САЩ.) Шостакович (Б.пр.: Дмитри Шостакович /1906-75/ — руски композитор.) и Уолтън. (Б.пр.: Сър Уилям Търнър Уолтън /1902-83/ — английски композитор.) В областта на популярната музика той беше открил за себе си меланхоличните акорди на Тейтъм (Б.пр.: Артър Тейтъм /1910-56/ — американски джаз-пианист.) и фантастичния Телониъс Мънк. (Б.пр.: Телониъс Мънк /1920-82/ — американски джаз-пианист и композитор.) Имаше записи на рядко прочувствения тромпет на Дизи Гилеспи, (Б.пр.: Дизи Гилеспи, роден Джон Бъркс Гилеспи /1917-/ — американски джаз-музикант.) зашеметяващите каденци на Ела Фицджерълд (Б.пр.: Американска джаз-певица, родена 1918 г.) и съвършено поставения глас на Пърл Бейли. (Б.пр.: Американски джаз-певец.) Критерият му за всичко това беше човешката природа и нейните проекции в изкуството.
Независимо от всички тези съкровища обаче апартаментът на Хорти беше скромно обзаведен. Единственото по-необичайно нещо в интериора беше записващият магнетофон. Хорти се сдоби с това мощно съчетание на супер-прецизни компоненти заради едно ухо, критично към всеки нюанс, всеки обертон, от всяка инструментална или вокална партия. Иначе стаите му бяха като във всеки друг апартамент, обзаведен комфортно и с вкус. От време на време, рядко и не за дълго, му идваше на ум, че при неговите доходи той можеше да се заобиколи с луксозни автоматични уреди, като столове за масаж на гърба и сушилни камери с климатична инсталация за след къпане. Ала такива неща никога не го бяха привличали. Умът му ясно и неотклонно се стремеше към нови и нови придобивки. Аналитичните му способности бяха феноменални, но той рядко чувстваше нужда да ги използва в голям мащаб. Затова му стигаше да придобива знание — приложението му можеше да почака, докато се появи нужда за това, а при абсолютната му, очевидна вяра в собствените му сили почти не съществуваше такава необходимост.
Той спря да чете насред книгата си. В очите му се четеше объркване. Като че ли до него беше стигнал някакъв особен звук — макар че не бе чул нищо.
Той затвори книгата и я остави на масичката. Изправи се и застина, целият в слух, като леко завърташе глава, все едно се опитваше да засече причинителя на усещането си.
На вратата се позвъни.
Хорти замръзна. Не се закова на място като изплашено животно — неподвижността му по-скоро бе една частица от секундата, предназначена за овладян и спокоен размисъл. После той отново се раздвижи, леко и равномерно.
Пред вратата той спря и впери очи в долната и половина. Лицето му се изопна, той сви вежди, после рязко отвори вратата.
Тя стоеше в коридора в уродливата си поза, вдигнала очи към него. Беше отметнала глава встрани и леко назад. Трябваше да напряга очите си до болка, за да срещне неговите — тя беше само метър и двайсет висока.