— Знам. — Той замислено я погледна. После избухна:
— Защо, по дяволите, не го е приложил на теб?
Тя докосна лицето си.
— Не може. Той… на мен това не ми действа. Той може да достигне до съзнанието ми, но нищо не може да ме накара да направя. Прекалено съм…
— Каква?
— Човек — каза тя.
Той я погали по ръката и и се усмихна:
— Така е… Продължавай.
— Върнах се в моята половина от фургона, взех малко пари и някои други неща и избягах. Не знам какво ще направи Човекоядеца, когато разбере, че ме няма. Бях адски предпазлива, Хорти. Минах на стоп седемдесет мили, после взех автобус до Елтънвил — това е на четиристотин и петдесет километра оттук — и оттам дойдох с влак. Знам обаче, че той рано или късно ще ме открие по някакъв начин. Той не се отказва.
— Тук си на сигурно място — тихо каза той. Гласът му режеше като стомана.
— Остави ме мен! О, Хорти, не разбираш ли? Ти си този, когото той преследва!
— Че за какво съм му аз? Напуснах панаира преди три години и това едва ли го е притеснило особено много. — Той улови изумения и поглед. — Какво има?
— Хорти, изобщо ли не си любопитен да узнаеш някои неща за себе си?
— За себе си? Ами, разбира се. Всеки е така, предполагам. Но какво по-точно?
Тя се замисли за момент. После внезапно го попита:
— Какво прави, след като напусна панаира?
— Писах ти в писмата си.
— Да, в най-общи линии. Наел си обзаведена стая и известно време си живял там, четял си много и си се ориентирал в обстановката. После си решил да порастнеш. Колко време ти отне?
— Около осем месеца. Купих този апартамент с пощенски запис, нанесох се през нощта, така че никой да не ме види, и се промених. Трябваше да го направя. Като възрастен щях да успея да си намеря работа. Известно време се рових в мръсотията — нали знаеш, свирих по клубовете за трохичките, които ми подхвърляха клиентите. После си купих свястна китара и се хванах на работа в „Часовете на щастието“. Когато го закриха, отидох в Клуб „Немо“ и оттогава съм там. Чаках да настъпи моя час. Ти ми беше казала, че ще разбера, когато дойде време за нещо… и наистина винаги така е ставало.
— Разбира се — кимна тя. — Ти си разбрал кога да спреш да бъдеш джудже, кога да почнеш да работиш, кога да се заемеш с Армънд Блует — така и трябва да бъде.
— Да, разбира се — заключи той, като че ли този въпрос не заслужава повече обсъждане. — А когато ми трябваха пари, пишех разни работи… песни и аранжименти, статии и дори един-два разказа. Разказите не бяха нещо особено. Лесно е да сглобиш нещата, но е адски трудно да ги съчиниш. Ей, ама ти май не знаеш какво сторих на Армънд, а?
— Не. — Тя кимна към ръката му. — Има нещо общо с това, нали?
— Да, има. — Той огледа китката си и се усмихна. — Предишният път, когато видя ръката ми в това състояние, беше някъде една година след идването ми в панаира. Искаш ли да ти кажа нещо? Загубих тези пръсти само преди три седмици.
— И са порастнали толкова много?
— Сега растат много по-бързо от преди — каза той.
— Тогава започнаха много бавно — отбеляза тя.
Той я погледна, поколеба се дали да я попита нещо, после продължи:
— Една вечер той и тя дойдоха в Клуб „Немо“. Никога не съм си представял дори, че ще ги видя заедно — знам какво си мислиш! Винаги се сещах едновременно и за двамата! Е да, но това беше ????????????. Доброто и злото. И така… — Той отпи глътка кафе. — Те седнаха точно на масата, където можех да ги чуя какво си говорят. Той беше мазният коцкар, а тя — злочестата девица. Беше адски отблъскващо. И така, той отиде да си напудри носа, а аз постъпих като Локинвар. (Б.пр.: Герой от балада в „Мармиън“ на Уолтър Скот, който храбро отвлича своята любима точно преди тя да се омъжи за друг.) Намесих се веднага. Атакувах я с кратки изречения и пари за път и тя избяга от него, след като му обеща среща на следващата вечер.
— Имаш предвид, че го е разкарала за момента.
— О, не. Тя избяга завинаги, с влак. Не знам къде е отишла. И така, аз останах там да си свиря на китарата и да размишлявам. Ти каза, че винаги ще знам дали е дошло време за нещо. Аз знаех, че онази вечер беше дошло време да си отмъстя на Армънд Блует. Тоест, да започна да му отмъщавам. Навремето той ме тормози цели шест години. Най-малкото, което можех да направя, бе и аз да му удължа присъдата. Тъй че аз си направих сметките. Прекарах едно тежко денонощие. — Той горчиво се усмихна.