Те застанаха един до друг пред печката и се засуетиха с приготовленията. Хорти прошепна:
— Това не ми харесва, Зен.
Тя кимна.
— Нещо не е наред… попитахме я два пъти, даже три пъти как е намерила квартирата ми, а тя не отговори. — После тя добави високо:
— Виждаш ли? Ето така се прави сандвич. Само че ти ще го затоплиш.
Малко по-късно:
— Хорти, как разбра кой звъни?
— Не знаех кой е. Наистина. Знаех кой не е. Познавам куп хора и разбрах, че не е никой от тях. — Той сви рамене. — Така се сетих, че е Бъни. Разбираш ли?
— Аз не мога да правя това. Никой не може, поне сред хората, които познавам. Освен може би Човекоядеца. — Тя отиде до мивката и енергично затрака със съдовете. — Можеш ли да четеш мислите на хората? — прошепна тя, когато се върна до него.
— Понякога, малко. Никога не съм пробвал, поне не насериозно.
— Опитай сега — каза тя и кимна към хола.
Лицето отново му придоби онова невъзмутимо, съсредоточено изражение. В същия миг нещо профуча покрай отворената кухненска врата. Хорти, който беше с гръб към нея, се обърна и влетя в хола.
— Бъни!
Розовите устни на Бъни оголиха зъбите и като на разярено животно. Тя се втурна към външната врата, блъсна я и побягна. Зена изкрещя:
— Чантата ми! Взела ми е чантата!
С два огромни скока Хорти се озова на площадката и се хвърли върху Бъни в началото на стълбите. Тя изпищя и заби зъбите си в китката му. Хорти я сграбчи за врата, заклещи главата и под мишницата си и притисна брадичката и към гърдите си. Тя упорито не пускаше ръката му, но така устата и беше запушена и тя скоро започна да се задушава.
Когато влязоха вътре, той затвори вратата с ритник и я тръшна на леглото като чувал с картофи. Челюстите и не искаха да се отпуснат и той трябваше да ги разчекне, за да освободи китката си. Тя лежеше неподвижно, очите и бяха червени и блестяха, а устата и беше в кръв.
— Така, според теб какво я накара да побегне така? — почти безгрижно попита той.
Зена коленичи до Бъни и сложи ръка на челото и.
— Бъни. Бъни, добре ли си?
Никакъв отговор. Тя изглеждаше в съзнание. Безумните и рубиненочервени очи бяха заковани в Хорти. Вдишваше и издишваше на равномерни, мощни тласъци, подобно на бавен товарен влак. Устата и беше широко отворена и като че замръзнала в това състояние.
— Изобщо не съм я наранил — каза Хорти. — Само я вдигнах и я пренесох дотук.
Зена чевръсто си вдигна чантата от пода и затършува в нея. После с явно удовлетворение я остави на масичката за кафе.
— Хорти, какво точно направи преди малко там в кухнята?
— Аз… нещо като… — Той се намръщи. — Представих си лицето и и го накарах един вид да се отвори като врата, или — ами, да се разпръсне като мъгла, за да мога да погледна зад него. Нищо не видях.
— Съвсем нищо ли?
— Тя се мръдна — простичко обясни той.
Зена потри ръце.
— Опитай пак.
Хорти се приближи до леглото. Очите на Бъни го проследиха. Тя повдигна едната си ръка и сви малкия си юмрук. Очите и се насълзиха и тя се отпусна. След няколко секунди започна да прави някакви неопределени, безцелни движения с тялото си, все едно невидими ръце проверяваха двигателните и центрове. Два пъти отвори и затвори очи. По едно време почти се изправи в леглото, след което отново се отпусна назад. Накрая изпусна една дълга, хрипкава въздишка, плътна почти като ниския тембър на Зена, и се унесе в сън.
— Заспа — каза Хорти. — Съпротивляваше ми се, но сега заспа. — Той се отпусна на един стол и за момент покри лицето си с ръце. Зена наблюдаваше как той се възстановява, по същия начин, както по-рано бе възстановил изсветлялата си ръка. Той рязко се изправи и гласът му прозвуча ясно като преди:
— Това не беше само нейната сила, Зен. Беше цялата изпълнена с нечие чуждо присъствие.
— То… още ли е в нея?
— Не, няма го вече. Събуди я и виж.
— Хорти, ти май никога не си правил такова нещо преди, а? А изглеждаш толкова сигурен в себе си, направо като стария Ивейжън. — Ивейжън беше фотографът на панаира. Той трябваше само да натисне копчето на фотоапарата си и вече бе убеден, че е направил най-добрата снимка. Никога не се усъмняваше в способностите си.
— Ти все пак продължаваш да говориш такива работи — каза Хорти леко изнервено. — Има неща, което човек може да прави, и такива, които не може. И когато направи нещо, какъв е смисълът да се чудиш дали всъщност го е направил, или не? Не мислиш ли, че той самият знае?
— Извинявай, Хорти. Пак те подценявам. — Тя седна до джуджето-албинос. — Бъни — изгука тя. — Бъни…