— От петнайсет години се опитвам да предотвратя това. Още в мига, в който видях тия кристали, разбрах какъв е Хорти. Че даже и преди това знаех… но се уверих, когато видях кристалите. — Тя затвори очи. Това като че ли придаваше повече жизненост на гласа и, все едно напрегнатият и поглед я изтощаваше. — Единствено аз знаех. Човекоядецът само се надяваше. Дори Хорти не знаеше. Единствено аз. Единствено аз. Петнайсет години…
Бъни я погали по коляното. Мина доста време. Тя вече беше сигурна, че Зена е заспала, и бе започнала да се занимава със собствените си мисли, когато плътният, уморен глас прозвуча отново:
— Те са живи. — Бъни вдигна очи. Зена беше покрила кристалите с ръка. — Те мислят и говорят. Те се чифтосват. Живи са. Тези двата са Хорти.
Тя се изправи в креслото и приглади косата си назад.
— Ще ти кажа как разбрах. Бяхме в оня ресторант, вечерта, когато намерихме Хорти. В камиона ни беше влязъл крадец, помниш ли? Тогава той си е сложил коляното върху тези кристали и на Хорти му прилоша. Хорти не можеше да види камиона, беше на голямо разстояние от него, но въпреки това разбра. Бъни, спомняш ли си?
— Мм-хм. Хавана често говореше за това, макар и не на теб. Винаги разбирахме, когато не ти се говори, Зен.
— Сега ми се говори — отегчено каза Зена и облиза устните си. — От колко време си в панаира, Бън?
— Някъде от осемнайсет години.
— Моите са двайсет. Там някъде, все едно. Бях с Братя Куел, когато Човекоядецът откупи панаира им. Той имаше менажерия. Имаше Гогол, един глупчо, една двуглава змия и една плешива катерица. Тогава изпълняваше номер с четене на мисли. Куел продадоха всичко на безценица. Две закъснели пролети и един ураган им стигаха, за да им дойде до гуша от панаира. Бяха гладни години. Аз останах с шоуто най-вече защото вече бях там. А и на другите места не беше по-добро положението. — Тя въздъхна при спомена за отминалите двайсет години, които се гонеха пред очите и. — Човекоядецът беше вманиачен в нещо, което той наричаше хоби. Онези същества са резултат от неговото хоби. — Тя взе кристалите в ръка и ги удари един в друг като зарове. — Ей тези неща са неговото хоби. Те понякога създават особени хора. Когато направеше нов урод, — (при тази дума и двете настръхнаха) — той го задържаше при себе си. Захванал се е с шоубизнеса, за да може хем да останат при него, хем да печели пари от тях. Това е всичко. Той ги задържаше, изследваше ги и създаваше още от тях.
— Значи всъщност това е произходът на особените хора?
— Не! Не на всички. Нали знаеш за жлезите, мутациите… Тези кристали също могат да създават такива същества, това е всичко. Те правят това — мисля, че го правят — нарочно.
— Нищо не разбирам, Зен.
— Благословена да си! И аз не го разбирам. Нито Човекоядецът го разбира, макар че знае адски много за тях. Той, така да се каже, може да говори с тях.
— Как?
— То е нещо като четене на мисли. Свързва съзнанието си с тях. Той… ги наранява психически, докато не направят, каквото иска.
— А какво иска той от тях?
— Много неща. Макар че всичко се свежда до едно. Той иска… посредник. Иска от тях да създадат същество, на което да може да говори и да му дава заповеди. Тогава посредникът ще може на свой ред да общува с кристалите и да ги накара да правят това, което иска Човекоядеца.
— Май съм глупавичка, Зен, не разбирам.
— Не, не си, скъпа… Ех, Бъни, Бъни, как се радвам, че си тук! — тя вдигна албиноската на стола и пламенно я прегърна. — Остави ме да говоря, Бън. Трябва да говоря! Толкова години не съм казала и една думичка за това…
— Обзалагам се, че няма да разбера и една от десет твои думи.
— Напротив, агънце. Настани ли се удобно? Добре… виж, тези кристали са нещо като животни. Те не приличат на никое животно, съществувало някога на земята. Не мисля, че произходът им е от нашата планета. Човекоядецът ми каза, че понякога вижда една картина — бели и жълти звезди на фона на черно небе, точно както би изглеждал космосът, ако не го гледаш от Земята. Той смята, че кристалите са пришълци тук.
— Той ти е казал това? Имаш предвид, че той ти е говорил за тях?
— Още малко и щеше да ми плаща на час, че го слушам. Май всеки има нужда да поприказва с някого от време на време. Той говореше с мен. Всеки път заплашваше, че ще ме убие, ако някога го издам. Но не беше това причината да пазя тайната му. Той се отнасяше добре с мен, Бъни. Той е зъл и смахнат, но винаги се е отнасял добре с мен.
— Знам. Ние се удивлявахме.