Внезапно откъм вътрешността на камиона нещо неясно се размърда и сред сенките на движенията блесна ослепителната, разкъсваща болка, когато някой улови смазаната му ръка в мощна хватка. Той едва не припадна. Когато се свести, видя, че лежи по гръб на подскачащия под на каросерията, стиснал отново китката си, като даваше израз на болката си със сподавени сълзи и тихи, задъхани хленчове.
— Ей, хлапе, тебе май не ти е особено скъп живота, а? — беше някакво дебело момче, явно на неговата възраст, което се бе надвесило над него и наведена, главата му се подпираше на тройна брадичка. — Какво ти има на ръката?
Хорти не каза нищо. За момента беше напълно изгубил дар-слово. Дебеланкото с изненадващо внимание отмести от носните кърпи здравата ръка на Хорти и се зае да развива импровизирания бинт. Когато стигна до последния слой плат, той видя кръвта на моментната ивица светлина от една улична лампа, покрай която минаваха, и каза:
— Господи.
Когато спряха на друг светофар на едно осветено кръстовище, той внимателно погледна ръката и възкликна „О, Боже“ с цялото съчувствие, на което бе способен, и очите му се свиха в две изпълнени със състрадание набръчкани точици. Хорти разбра, че дебеланкото го съжалява и чак тогава се разплака с глас. Искаше му се да спре, но не можеше и продължи да плаче дълго след като момчето отново превърза ръката му.
Дебеланкото се облегна на един топ чисто нов брезент и зачака Хорти да се успокои. Ала в мига, в който Хорти утихнеше малко и момчето му намигнеше, и Хорти, изцяло податлив и на най-малката проява на симпатия, се разреваваше отново. Момчето вдигна книжната кесия, надзърна в нея, изсумтя, внимателно я затвори и я остави настрана върху брезента. После за изумление на Хорти той извади от пазвата на палтото си голяма сребърна кутия за пури, от онези с по пет закачени един за друг метални цилиндъра, извади една пура, сложи я цялата в устата си и я завъртя да я навлажни, след което я запали и потъна в облак сладникаво-стипчив синкав дим. Той не направи опит да го заговори и след известно време Хорти реши, че е бил задрямал, понеже отвори очи и откри, че якето на дебеланкото е сгънато вместо възглавница под главата му, а нямаше спомен да е било там преди. Тогава беше тъмно. Той се изправи и гласът на дебеланкото моментално прозвуча от мрака.
— Не се притеснявай, хлапе. — Една малка топчеста ръка потупа Хорти по гърба. — Как се чувстваш?
Хорти се опита да каже нещо, задави се, преглътна и опита отново.
— Май съм добре. Гладен съм… я виж! Та ние сме сред природата!
Той усети как дебеланкото прикляка до него. Ръката изчезна от гърба му. След малко той се стресна от пламъка на клечка кибрит и за миг в променливата светлина пред него се мярна лицето на момчето, кръгло като луна, с нежни розови устни около черната пура. След това с обиграно движение на пръстите той изстреля клечката заедно с блясъка и далеч в прегръдката на нощта.
— Пушиш ли?
— Никога не съм пушил като хората — каза Хорти. — Само веднъж малко царевична коса. — той погледна с възхищение червения, мъждукащ скъпоценен камък в края на пурата. — Ти май пушиш много, а?
— Спира ми растежа — отвърна другият и избухна в силен, писклив смях. — Как е ръката?
— Боли малко. Не е толкова зле.
— Ти си голям куражлия, хлапе. Ако аз бях на твое място, щях да крещя за морфин. Как е станала тая работа с ръката ти?
Хорти му разправи. Разказът му беше разпокъсан, непоследователен, ала дебеланкото схвана всичко. Питаше го енергично и съвсем на място и не коментира абсолютно нищо. След като му зададе въпросите, които очевидно го интересуваха, разговорът замря и известно време Хорти си мислеше, че събеседникът му е задрямал. Пурата тлееше и мъждукаше, от време на време пепелта се отделяше от края и, а когато някой любопитен порив на вятъра я застигнеше откъм задната част на каросерията, тя колебливо проблясваше.
Внезапно и без следа от сънливост дебеланкото го попита:
— Търсиш ли работа?
— Работа? Ами… може би да.
— Как ти хрумна да ги ядеш ония мравки? — бе следващият въпрос.
— Ами, аз… не знам. Предполагам, че просто… ами, исках.
— Често ли ядеш?
— Не много.
Този начин на питане се различаваше от въпросите на Армънд. Момчето го питаше за мравките без отвращение, на практика без повече любопитство, отколкото ако бе поискал да узнае на колко е години или кой клас е в училище.
— Можеш ли да пееш?
— Ами… да. Мога малко.