Ръката изчезна от прозореца. Нечии бързи стъпки изминаха пътя до вратата. Почукване. Глас:
— Кей. Кей Халоуел. Отвори.
Тя разтреперано зададе нелепия въпрос:
— Кк-кой е?
— Хорти. — Топката на вратата бясно се завъртя. — Бързо. Човекоядецът ще се върне всеки момент.
— Хорти. Аз… вратата е заключена.
— Ключът сигурно е в джоба на съдията. Побързай.
Тя с неохотна бързина се приближи до проснатото туловище на съдията. Той лежеше по гръб, с попряна на стената глава. Беше стиснал очите си с всичка сила в отчаян, подсъзнателен опит да затвори и залости портите към света. В левия джоб на сакото имаше ключове — цяла връзка и един отделен. Тя взе отделния. Той стана.
Кей застана на прага, премигваща на слънчевата светлина.
— Хорти.
— Точно така. — Той влезе, докосна ръката и, усмихна се. — Не биваше да пишеш писма. Хайде, Бъни.
Кей каза:
— Те мислеха, че знам къде си.
— Сега знаеш. — Той се обърна и огледа простряния възнак Армънд Блует. — Каква гледка. Да не би да го е заболял стомахът?
Бъни още от вратата се бе втурнала като стрела към леглото и сега бе коленичила до него.
— Хавана… О, Хавана…
Хавана лежеше неподвижно по гръб. Очите му бяха изцъклени, а устните му — сухи и изопнати от болка. Кей каза:
— Той… дали… Направих, каквото можах. Той иска нещо. Страхувам се, че… — Тя отиде до леглото.
Хорти я последва. Обезкървените, пълни устни на Хавана бавно се отпуснаха, после се свиха. Чу се слаб стон. Кей рече:
— Всичко бих дала, за да разбера какво иска!
Бъни не каза нищо. Сложи ръцете си върху пламналите му бузи — докосна ги нежно, но все едно искаше с груба сила да изтръгне нещо от него.
Хорти се намръщи.
— Може би аз ще успея да разбера — каза той.
Кей видя как бръчките по лицето му се стопиха заедно с навъсената му гримаса. На нейно място се появи изражение на вглъбено спокойствие. Той се надвеси над Хавана. Изведнъж стана толкова тихо, че те имаха чувството, че звуците от панаира навън ще ги удавят в оглушителния си прилив.
Когато миг по-късно Хорти се обърна към Кей, лицето му беше изкривено от мъка.
— Знам какво иска. Може и да не успеем, преди Човекоядецът да се върне тук… но не — трябва да успеем — решително каза той и се обърна към Кей:
— Трябва да отида до другия край на фургона. Ако се размърда — и той посочи съдията, — фрасни го с обувката си, за предпочитане с токчето. — Той излезе, като странно разтриваше гърлото си с ръка.
— Какво смята да прави?
Без да отмества очи от застиналото лице на Хавана, Бъни отговори:
— Не знам. Нещо за Хавана. Видя ли изражението му, когато излизаше от стаята? Не мисля, че Хавана ще… ще…
От другото отделение долетя звън на китара — китаристът нежно докосна шестте празни струни. Вдигна малко тона на пета струна, свали малко шеста… После прозвуча цял акорд…
Някъде запя момиче заедно с китарата. „Звезден прах“. Тембърът беше богат звучен, лирично сопрано, чисто като момчешки глас. Може би наистина пееше момче. Накрая на фразите се долавяше леко вибрато. Гласът се придържаше към текста, като едва забележимо следваше ритъма — донякъде импровизирано, донякъде традиционно, песента се лееше леко и волно като пролетно поточе. Китарата не свиреше сложни акорди, а предимно кратки и нежни пасажи в унисон или в хармония с мелодията.
Очите на Хавана бяха все така отворени и той все така не помръдваше. Ала очите му вече не бяха изцъклени, а насълзени и той бавно започна да се усмихна. Кей коленичи до Бъни. Вероятно го направи единствено за да е по-близо… Хавана усмихнат прошепна:
— Дечко.
Когато песента свърши, лицето му придоби спокойно изражение. Той каза съвсем ясно:
— Хей.
В тази единствена сричка се съдържаше най-сърдечната похвала на земята. След това, и преди Хорти да се върне, той издъхна.
Когато влезе, Хорти дори не погледна към късия креват. Като че ли имаше проблеми с гърлото си.
— Хайде — дрезгаво каза той. — Трябва да се махаме оттук.
Те извикаха Бъни и отидоха до вратата. Ала Бъни остана до леглото, притиснала дланите си в бузите на Хавана. Нежното и кръгло лице беше застинало в каменно изражение.
— Бъни, хайде. Ако Човекоядецът се върне…
Отвън се чуха стъпки, някой удари по стената на фургона. Кей рязко се обърна и погледна към внезапно затъмнения прозорец. Запълваше го голямото, тъжно лице на Солум. В този момент Хорти пронизително изкрещя и се свлече на земята в гърчове. Кей се обърна с лице към отварящата се врата.