Тя обожаваше, тя боготвореше Чарлз Форт, който отказваше да повярва, че който и да е отговор е единственият отговор.
Тя отново си погледна часовника и изхленчи. Да знаеше само… да можеше само да покаже на Хорти пътя… да можеше някой да упъти самата нея нанякъде…
Топката на вратата се завъртя. Зена замръзна, втренчена в нея. Нещо тежко натисна вратата. Почукване не последва. Цепнатината високо горе между вратата и рамката се разшири. После резето поддаде и Солум нахлу в стаята.
Неговото отпуснато, сивозелено лице и провисналата му долна устна контрастираха повече от обикновено на малките му, кървясали очи. Той отстъпи половин крачка назад, за да затвори вратата зад себе си и се приближи към нея, разперил огромните си ръце встрани, като че с цел да матира всеки ход, който тя би могла да предприеме.
Неговото идване и съобщи една ужасна новина. Никой не знаеше къде се намира тя, освен Хорти и Бъни, които я бяха оставили в тази туристическа спалня още преди да пресекат шосето към панаира. А когато за последен път бе станало дума за Солум, той пътуваше към панаира заедно с Човекоядеца.
Следователно, Човекоядецът се бе върнал и се бе срещнал с Бъни или с Хорти, или и с двамата, а най-лошото беше, че беше успял да извлече от тях информация, която никой не би издал по собствено желание.
Тя вдигна очи към него, разкъсвана между надигащия се в гърдите и ужас и примирението със съдбата.
— Солум…
Той помръдна устни. Езикът му облиза ослепителните му остри зъби. Той посегна към нея и тя се сви.
Тогава той се свлече на колене. Бавно взе миниатюрното и стъпало с една ръка и се поклони над него с изражение на явно обожание.
Той много нежно целуна вътрешната част на ходилото и се разрева. Пусна крака и и остана коленичил на пода, потънал в беззвучен и въпреки това някак силен плач, който го разтърсваше при всеки пристъп.
— Но, Солум… — глупаво започна тя. Протегна ръка и го погали по мократа буза. Той я притисна още повече. Тя го наблюдаваше поразена. Много отдавна тя често се питаше какво ли става в мозъка зад това всяващо ужас лице — съзнание, затворено в една тиха, безмълвна вселена; съзнание, което попиваше целия околен свят през наблюдателните очи, ала никога, нито веднъж не издаде тайните си с гримаса, умозаключение или емоция.
— Какво има, Солум? — прошепна тя. — Хорти…
Той рязко вдигна очи към нея и закима. Тя се опули срещу него.
— Солум… нима можеш да чуваш?
Той като че ли се поколеба, после посочи ухото си и поклати глава. Веднага след това посочи челото си и кимна.
— Оооо… — ахна Зена. От години в панаира се водеха празни спорове за това, дали Човекът-Алигатор действително е глух. Непрекъснато се случваха неща, които доказваха и двете тези — и че е глух, и че не е. Човекоядецът знаеше, но никога не и бе казвал. Той беше… телепат! При тази мисъл тя се изчерви от срам заради стотиците пъти, когато панаирджиите полушеговито бяха ръсили обиди срещу него, а още по-лоши бяха ужасените реакции на посетителите.
— Но… какво се случи? Виждал ли си Хорти? Бъни?
Главата му кимна два пъти.
— Къде са те? В безопасност ли са?
Той посочи с палец към панаира и мрачно поклати глава.
— Чч-човекоядецът ги е пленил?
Да.
— И момичето ли?
Да.
Тя скочи от леглото и закрачи напред-назад, пренебрегвайки болката.
— Той те е изпратил тук, за да ме отведеш при него, нали?
Да.
— Но защо тогава не ме грабнеш и не ме занесеш дотам?
Не последва отговор. Той вяло махна с ръка. Тя каза:
— Я да видим. Ти взе кристалите по негова заповед…
Солум се потупа по челото и разпери ръце. Тя изведнъж разбра.
— Тогава те е хипнотизирал.
Солум бавно поклати глава.
Тя разбра, че тогава му е било безразлично. Сега обаче не беше така. Беше станало нещо, което бе променило мисленето му, и то драстично.
— Ех, да можеше да говориш!
Дясната му ръка енергично започна да прави движения, наподобяващи писане.
— Ами да, разбира се! — извика тя и с накуцване се придвижи до паянтовото бюро и чантата върху него. Намери писалката си. Единствената хартия, с която разполагаше, бе чековата и книжка. — Ето, Солум. Бързо. Разкажи ми!
Огромните му ръце обгърнаха писалката и напълно закриха малките листчета. Той започна бързо да пише, докато Зена нетърпеливо кършеше ръце. Най-накрая той и го подаде. Почеркът му беше изящен, почти микроскопичен и четлив като печатен шрифт.