— Изпей нещо. Имам предвид, ако ти се иска. Не се напрягай. Хм… знаеш ли „Звезден прах“?
Хорти се загледа в огряната от звездите магистрала, препускаща под ревящите колела, обезпокоявана понякога от ярка бяло-жълта светлина и отдалечаващи се червени очи, когато някоя кола профучеше по насрещното платно. Мъглата ги бе напуснала, голяма част от болката бе напуснала ръката му и, което беше най-важно, той бе напуснал Армънд и Тонта. Кей го бе погалила с перцето на нежността си, а това странно момче, което говореше така, все едно никога преди не е чувало как говорят момчетата, го беше дарило с друг вид нежност. Една чудесна, сгряваща топлинка изпълни сърцето му — чувство, което беше изпитвал само веднъж-два пъти през целия си живот — когато спечели надбягването с чували и спечели една сивокафява носна кърпичка, и когато заедно с още три деца бяха свирнали на едно бездомно куче и то дойде право при него, пренебрегвайки останалите. Той запя, но тъй като камионът ревеше оглушително, той трябваше да пее с всичка сила, за да бъде чут; а тъй като трябваше да пее с всичка сила, той се вживя в песента, давайки и нещо от себе си, така, както ковачът дава на вятъра в мяха си част от своята сила.
Той свърши да пее. Дебеланкото каза: „Хей.“ Тази неадресирана сричка изразяваше сърдечна похвала. Без повече коментари той отиде до предната част на каросерията, до кабината, и почука на квадратното стъклено прозорче там. Камионът незабавно намали, отби се от пътя и спря. Дебеланкото отиде до края на каросерията, седна и се плъзна долу на пътя.
— Ти не мърдай оттук — каза той на Хорти. — Ще се повозя малко отпред. Нали ме разбра — не си тръгвай.
— Няма — отвърна Хорти.
— Как, по дяволите, можеш да пееш така с тая премазана ръка?
— Не знам. Вече не ме боли толкова много.
— Ядеш ли и скакалци? Червеи?
— Не! — ужасено извика Хорти.
— Добре — каза момчето. То отиде до кабината на камиона. Вратата се затръшна и камионът потегли отново.
Хорти внимателно запълзя напред, докато не приклекна до предната стена на каросерията, откъдето можеше да гледа през квадратното прозорче.
Шофьорът беше висок мъж с необикновена кожа — грапава и сивкаво-зелена. Имаше нос като на Боклучко, но почти нямаше брадичка, тъй че приличаше на възрастен папагал. Беше толкова висок, че трябваше да се извива над волана като папратово листо.
До него седяха две малки момичета. Едната имаше гъста, вълниста бяла коса — не, беше с цвят на платина — а другата беше с две дебели като въжета плитки, с гривни и красиви зъби. Дебеланкото седеше до нея и говореше разпалено. Шофьорът изглежда въобще не обръщаше внимание на разговора.
Хорти беше малко замаян, но не можеше и да се каже, че се чувстваше зле. Всичко беше вълнуващо, като в сън. Той се върна назад в каросерията на камиона и си легна с глава върху якето на дебеланкото. Веднага се изправи и порови сред наредените в камиона стоки, докато ръката му не напипа дълъг топ брезент. Той се придвижи по протежението му и накрая откри своята книжна кесия. После отново си легна; беше отпуснал свободно лявата си ръка върху корема си, а дясната държеше в кесията, с показалеца и кутрето сложени между носа и брадичката на Боклучко. Той заспа.
Когато отново се събуди, камионът беше спрял. Сънливите му очи се свиха от дразнеща, ярка светлина — червено и оранжево, зелено и синьо, а зад тях — ослепително златно-жълто.
Той надигна глава, като премигваше, и различи светлините на неоновите реклами, окачени на един масивен стълб: ДВАЙСЕТ ВИДА СЛАДОЛЕД, ХИЖИ ПОД НАЕМ, БЪРЗА ЗАКУСКА. Златните лъчи идваха от прожектори над работната площ на една бензиностанция. Зад камиона на дебеланкото се бяха наредили три тира. Ремаркето на един от тях беше изработено от лъскава неръждаема стомана и беше много красива гледка под светлините.
— Събуди ли се, хлапе?
— Ъ… здрасти! Да.
— Мислим да похапнем. Хайде.
Хорти сковано се изправи на колене и каза:
— Нямам никакви пари.
— Много важно — каза дебеланкото. — Хайде.
Той подхвана Хорти здраво под мишницата, за да му помогне да слезе. Някакъв джубокс надвикваше стържещия звук на бензинова помпа, а сгурията под краката им скърцаше приятно.
— Как се казваш? — попита Хорти.
— Викат ми Хавана — отвърна дебеланкото. — Никога не съм ходил там. Заради пурите е.
— Аз се казвам Хорти Блует.
— Ще променим това.
Шофьорът и двете момичета ги чакаха при вратата на някакъв ресторант. Хорти едва успя да им хвърли един поглед и те вкупом влязоха вътре и се наредиха на една дълга маса. Хорти седна между шофьора и среброкосото момиче. Другото, онова с тъмнокосите плитки, се настани на следващото място, а Хавана, дебеланкото, седна най-накрая.