— Не мисля, че ще имам повече нужда от теб и момичето. Застанете там отзад и не се пречкайте.
Хорти не бе видял как Кей неочаквано се стрелна към вратата. Не видя и съкрушителния удар от юмрука на Армънд Блует, който я изпрати право в ъгъла, откъдето бе тръгнала, нито чу изръмжаването му:
— Ти ми трябваш за нещо, скъпа, и този път няма да ми избягаш.
Ала на мястото на затъмнения нормален свят се разкри друг. Той не беше по-особен — просто съществуваше паралелно с другия. Хорти го видя сега, само защото другият бе изчезнал за него.
В този свят нямаше нищо, което да отмени непрогледния мрак на забравата. В него Хорти бе неспособен да се учудва и още по-неспособен да проявява любопитство. Това бе царство на мигновени впечатления и усещания, на наслада от обединяването на абстрактни мисли, на възбуда при преминаването от една сложна система в друга, на завладяващо съсредоточаване в далечни и ясно видими структури. Той усещаше, и то с огромна сила, присъствието на живи създания. Връзки между тях не съществуваха, като се изключат редките опити за контакт, излъчвани от един към друг индивид, както и някъде много далеч — една семейна двойка, за която той знаеше, че е изключение. За тях обаче това беше един свят на саморазвиващи се същества, които се развиват самостоятелно и изцяло според собствените си индивидуални вкусове. Съществуваше атмосфера на непроменливост във времето, усещане за един живот, толкова дълъг, че смъртта на общите везни беше лека като перце, запазена просто като естетичен завършек на жизнения път. Тук нямаше глад, нито лов, нямаше съедйствие и нямаше страх — тези неща нямаха нищо общо с устоите на живот като този. Научен винаги да възприема и вярва в това, което го заобикаля, Хорти въобще не се задълбочи да си задава някакви въпроси, нито направи някакви сравнения, така че новият свят нито го заинтригува, нито го смути.
Скоро той усети колебливото приближаване на силата, която го бе поразила, ала сега използвана по-скоро като остен, отколкото като меч. Той с лекота го парира, но се захвана да дойде в съзнание, за да може да се справи с натрапника.
Той отвори очи и те се оказаха в плен на тези на Пиер Монетър, който седеше на бюрото си и го фиксираше с поглед. Хорти беше проснат по гръб в едно кресло, с глава, облегната в ъгъла между задната и малката извита странична облегалка. Човекоядецът не излъчваше нищо. Той просто го наблюдаваше и чакаше.
Хорти затвори очи, въздъхна и помръдна челюстите си, както когато се събужда човек.
— Хорти. — Гласът на Човекоядеца беше мек и приветлив. — Скъпото ми момче. От толкова отдавна очаквам този момент. Това е началото на велики дела за нас двамата.
Хорти отново отвори очи и се огледа. Блует стоеше и го гледаше с навъсен поглед — плод на поразяваща смесица от страх и ярост. Кей Халоуел беше свита на пода в ъгъла срещу входа. Бъни клечеше до нея, беше се хванала едав-едва за ръката на Кей и гледаше с празен поглед в пространството.
— Хорти — настойчиво каза Човекоядецът. Хорти отново срещна погледа му. Без никакво усилие блокира хипнотичната сила, която Човекоядецът излъчваше. Мекият глас утешително продължи:
— Най-сетне си у дома, Хорти — в истинския си дом. Аз съм тук, за да ти помогна. Мястото ти е тук. Разбирам те. Знам нещата, които искаш. Ще те направя щастлив. Ще те науча на величие, Хорти. Аз ще те закрилям, Хорти. А ти ще ми помагаш. — Той се усмихна. — Нали, Хорти?
— Защо не се застреляш — кратко отговори Хорти.
Реакцията бе светкавична — стрела от свирепа омраза, наточена като бръснач, остра като връх на игла. Хорти я отблъсна и зачака.
Човекоядецът присви очи и повдигна вежди.
— По-силен си, отколкото смятах. Добре. Предпочитам те силен. Прекрасно знаеш, че ще работиш за мен.
Хорти безизразно поклати глава. Човекоядецът го замери с омразата си, този път два пъти, като нанесе психичните си удари на неравни интервали от време. Ако Хорти се отбраняваше с ответни удари, като с рапира или боксови ръкавици, Човекоядецът щеше да успее да проникне в съзнанието му. Ала защитата на Хорти беше стена.