Човекът изпрати стрелата си. Хорти я отби и този път се изсмя.
Пиер Монетър се изправи. Лицето му беше потъмняло от гняв. Китката на Кей се изплъзна от ръката му. Кей се хвърли към вратата, ала Армънд Блует препречи пътя и. Тя се сниши, втурна се към ъгъла на Зена и разплакана се свлече долу.
Хорти вече знаеше какво да направи — беше научил едно нещо. Той го провери в съзнанието си и веднага разбра, че то не е нещо, което може да се направи просто така. Изискваше се да събере умствени сили, да им придаде форма, да се прицели, да дръпне спусъка. Той се вглъби в съзнанието си и се хвана на работа.
— Не трябваше да ми се смееш — дрезгаво каза Човекоядецът. Той грабна двата кристала и ги пусна в един метален пепелник, после взе горелката и старателно нагласи пламъка.
Хорти работеше. И все пак част от съзнанието му не беше заета със задачата му. Можеш да убиваш кристалните създания, казваше му тя. Човекоядеца — да, но… това, което ще направиш, е голямо нещо. Може да убие и други… какви други? Мопет? Двуглавата змия? Гогол? Солум?
Солум — грозният, уродливият, поробеният Солум, който в последния момент се бе обърнал срещу Човекоядеца и бе помогнал на него. Той му бе предал съобщението на Зена, а то беше неговата собствена смъртна присъда.
Хорти вдигна поглед към зеления човек, който се оттегляше назад. Съобщението все така напираше в огнените му очи — той не знаеше, че Хорти още преди няколко секунди го е прочел и вече работи по въпроса. Бедното, измамено, осакатено създание…
Ала съобщението действително беше на Зена. Зена винаги бе насочвала и ръководила действията му. Фактът, че бе нейно, означаваше, че тя е взела предвид цената на всичко това и е взела решение. Може би така бе по-добре. Може би Солум щеше по някакъв необясним начин да се наслади на спокойствие, с което животът никога не му бе дарил.
Необикновената енергия се надигаше в него, като полиморфният му метаболизъм позволяваше на арсенала на съзнанието му да изпълни цялото му тяло. Той усещаше как опияняващата сила буквално изтича от пръстите на ръцете му, от прасците на краката му.
— Гъделичка ли, а? — изрева Човекоядецът и пламъкът облиза трептящите кристали. Хорти седеше неподвижно и чакаше. Той знаеше, че това нарастващо напрежение вече е извън неговия контрол и че ще се освободи, когато достигне критичната си точка. Той не отместваше втренчения си поглед от моравото от ярост лице.
— Чудя се — продължи Човекоядецът, — когато кристалите са два, кой кристал коя част създава. — Той свали пламъка по-надолу и като със скалпел „разряза“ единия кристал във формата на кръст. — Гъдели…
И тогава настъпи моментът. Даже Хорти не бе подготвен за него — онова, което бе разбрал от кристалите. То избухна и се отдели от него като огромна, смъртоносна вълна. Беше съвсем безшумно. Изригна гигантски фонтан от синя светлина, но само той можеше да я види, и когато отмина, той бе напълно ослепял. Той чу вечий гърлен вик, строполяване на нечие тяло. После по-бавно — колене, бедра, глава, друго тяло. След това той отстъпи пред болката, тъй като вътре в съзнанието му приличаше на земя след горски пожар — груба, обгорена и димяща, осеяна с горещи, умиращи пламъци.
Мракът бавно завладя всички кътчета на мозъка му, като тук-таме продължаваше да проблясва по някоя ослепителна болка. Зрението му започна да се възстановява. Той се облегна, почти припаднал от изтощение.
Солум бе паднал на пода от едната му страна. Кей Халоуел седеше опряна на стената, покрила лицето си с ръце. Зена се бе облегнала на нея, очите и бяха затворени. Бъни седеше на пода както и преди, с втренчен поглед, и едва-едва помръдваше. Армънд се бе проснал на земята близо до вратата. Старият глупак губи свяст като някоя префърцунена фуста, помисли си Хорти. Той погледна към бюрото.
Там стоеше Човекоядецът — пребледнял и треперещ, но изправен. Той каза:
— Изглежда си направил грешка.
Хорти просто се опули глупаво срещу него. Човекоядецът продължи:
— Човек би си помислил, че при твоите способности би трябвало да знаеш разликата между кристално и човешко същество.