Тя се подвоуми, после излезе от фургона и побягна.
Някой изстена. Ала Хорти не го чу с ушите си. Беше някъде в главата му. Той вдигна очи нагоре. Там стоеше притихнал Солум. Риданието прозвуча отново в съзнанието на Хорти.
— Мислех, че си умрял — прошепна Хорти.
Аз мислех, че ти си мъртъв — дойде безмълвният, озадачен отговор. — Човекоядецът смаза кристалите ти.
— Те ме бяха завършили. Завършили са ме още отдавна, аз съм пораснал… цял… завършен, и съм такъв от единайсет-годишната си възраст. Разбрах това чак когато ти ме насочи да… да говоря с кристалите. Аз не знаех. Зена не знаеше. През всичките тези години тя… о, Зен, Зен! — След малко Хорти вдигна очи и погледна зеления мъж. — Ами ти?
Аз не съм кристален, Хорти. Аз съм човек. Случайно съм и рецептивен телепат. Ти ме удари много зле, точно в най-уязвимото ми място. Не обвинявам теб и Човекоядеца, че си помислихте, че съм мъртъв. Аз самият също направих тази грешка за малко. Но Зена…
Те дълго време останаха пред дребното, свито телце, всеки вглъбен в собствените си мисли.
Накрая отново заговориха:
— Какво ще правим със съдията?
Вече е тъмно навън. Ще го оставя край централната алея. Ще кажат, че е получил инфаркт.
— Ами Човекоядеца?
В блатото. Ще се погрижа за това след полунощ.
— Ти си голяма работа, Солум. Чувствам се някак… изгубен. Ако не беше ти, щях и да бъда такъв.
Не ми благодари. Аз нямам акъл за такова нещо. Тя го измисли. Зена. Тя ми каза точно какво да направя. Тя знаеше какво ще се случи. Знаеше и това, че съм човек. Знаеше всичко. Тя направи всичко.
— Даа. Така е, Солум… Ами момичето? Кей?
А. Не знам.
— Според мен ще е най-добре да се върне там, където работеше. В Елтънвил. Ще ми се да може да забрави цялата тази история.
Тя може…
— Тя… ами да, разбира се. Аз мога да направя това. Солум, тя…
Знам. Тя те обича, като човек. Тя си мисли, че си човек. Не разбира нищо от това, което се случи.
— Да. Аз… искам… Няма значение. Не, не искам. Тя не е… не е като мен. Солум, Зена… ме обичаше.
Да. О, да… Ами ти какво ще правиш?
— Аз ли? Нямам представа. Ще се махна оттук, предполагам. Ще свиря на китара някъде.
Какво би поискала тя от теб?
— Аз…
Човекоядецът стори много бели. Тя искаше да го спре. Е, той е спрян. Ала аз си мисля, че тя вероятно би те помолила да поправиш някои от грешките, направени от него. По целия маршрут на панаира, Хорти — антракс (Б.пр.: Заразна болест при диви и домашни животни, причинявана от бацил /Bacillus anthracis/ и може да се предава на хора. Наричана още синя пъпка, лоша пришка, сибирска язва.) в Кентъки, старо биле по пасищата в цял Уисконсин, южноафрикански усойници в Аризона, детски паралич и петнист тиф в Алеганските планини; (Б.пр.: Западната част от Апалачите.) че даже е разпространил мухи цеце във Флорида с помощта на сатанинските си кристали! Знам къде се намират някои от тези ужасии, но ти си способен да откриеш останалите дори по-добре, отколкото той щеше.
— Боже Господи… и те мутилрат, болестите, змиите…
Е?
— Но за кого ще работя аз? Кой ще ръководи… Солум! Защо си зяпнал така Човекоядеца? Какво ти хрумна? Ти… мислиш, че аз…
Е?
— Той беше седем-осем сантиметра по-висок… дълги ръце… тясно лице… всъщност не виждам защо не, Солум. Известно време мога да се преструвам така — поне докато „Пиер Монетър“ уреди да предаде директорския стол „Сам Хортън“, за да се пенсионира. Солум, имаш акъл.
Не. Тя ми каза да ти предложа това в случай, че сам не се сетиш.
— Тя… О, Зен, Зен… Солум, ако нямаш нищо против, имам нужда да остана сам за малко.
Добре. Ще разкарам оттук тая мърша. Първо Блует. Просто ще го занеса до шатрата за Бърза помощ. Никой никога не задава въпроси на стария Солум.
Хорти погали косата на Зена. Погледът му разсеяно обиколи фургона и се спря на трупа на Човекоядеца. Изведнъж се сепна, отиде до него и го обърна с лице към пода.
— Не обичам да ме зяпат…
Той седна при бюрото, върху което лежеше тялото на Зена. Приближи стола докрай, скръсти ръце върху бюрото и облегна глава на тях. Не докосна Зена; беше извърнал лице от нея. Ала той бе със нея, близо, близо до нея. Тихичко и говореше, като използваше старите им любими изрази, точно все едно тя беше жива.
— Зен…?
— Боли ли те, Зен? Както изглеждаш, май те боли. Помниш ли за котенцето на килима, Зен? Обичахме да си го разказваме. Килимът е мек, нали, а котенцето забива нокти в него и се протя-а-а-га. Снишава предницата си и повдига задницата си, и се прозява, миеааооургх! А после килва надолу едното си рамо и направо се разлива по гръб на килима. И ако повдигнеш с пръст лапичката му, тя е толкова отпусната като пискюл и потъва обратно фюп! в мекия килим. И ако се замислиш за това, докато накрая го видиш, цялото, там, ако си представиш местенцето, където козината е леко разрошена, и за тънката розова ивичка, която се показва отстрани, тъй като котенцето е просто прекалено отпуснато, за да затвори устата си докрай — ами тогава, тогава просто не можеш да нараняваш никого повече.