И той изведнъж разбра. Всичко живо на земята произхожда и функционира по силата на една единствена команда: Оцелей! Човешкото съзнание не можеше да си представи друг фундамент на произхода на живота.
Кристалите също имаха такъв, но много по-различен.
Хорти почти успя да го схване, но не докрай. Това бе понятие, просто като „Оцелей!“ и едновременно с това толкова различно от всичко, което някога бе чул или прочел, че му се изплъзваше. Това засили увереността му, че неговото послание ще бъде сложно и заинтригуващо за тях.
Така че… той им заговори. Това, което каза, не може да се изрази с думи. Той не употреби думи — това, което искаше да каже, се изля наведнъж — едно описание, обширно като море и красиво като залез. Всяка мисъл, която дремеше в съзнанието му от двайсет години насам, неговите книги и музика, всичките му страхове, радости и загадки, както и всички негови подбуди — всички тези неща се съдържаха в това по-кратко от миг послание, което препускаше сред кристалите.
То разказваше за нейните идеални бели зъби и за музикалната и ерудиция. Разказваше за времето, когато бе изгонила Хъди, за изящната линия на профила и, за дълбокото, богато излъчване, което имаха очите и. Разказваше за тялото и и посочваше хиляда и един човешки стандарти, според които тя бе красива. Разказваше и за изразителните, звънки акорди на миниатюрната и китара, и за богатия и глас, и за опасността, пред която се бе изправила, за да защити вида, от който един кристал я бе лишил. Посланието я изобразяваше непристорено разкрита — припомняше как тя тайно си поплакваше от мъка, показваше победата на гръмкия и смях над страховете и… и разказваше за нейната болка и за нейната смърт.
Всичко това всъщност описваше човешкото начало. А заедно с фундамента на Оцеляването на човека вървеше една благородна етика: най-важната заповед е в полза на целия вид, след нея идва оцеляването на дадена общност. Най-маловажна от трите е оцеляването на отделния индивид. Всичко добро и всичко зло, всички морални правила, целият напредък — всичко се ръководи от тази йерархия. Да оцелееш за сметка на общността значи да изложиш целия вид на опасност. Защото оцеляването на общността за сметка на целия вид представлява явно самоубийство. Тук се коренят доброто и алчността, и това е изворът на справедливост за цялото човечество.
И пак се върна към момичето, външният човек. Тя бе дала живота си в името на един чужд, привилегирован вид, и бе направила това според най-благородната етика на този вид. Може би думите „справедливост“ и „милост“ са относителни понятия, ала нищо не може да промени факта, че нейната смърт, предпочетена пред правото и да оцелее, предполага едно трудно постижимо благородство.
Всичко това, обременено с тромави, непълни фрази, накратко описва единственото изречение, което представляваше посланието му.
Хорти зачака.
Нищо. Нито отговор, нито поздрав… просто нищо.
Той се върна. Усети бюрото под лактите си, лактите си върху бюрото. Надигна глава и премигна на светлината на лампата. Размърда краката си — не бяха схванати. Един ден трябваше да изследва аномалията във възприемането на времето в онази среда на чуждо мислене.
В този момент той осъзна, че се бе провалил.
Той нададе дрезгав, отчаян вик и протегна ръце към Зена. Тя лежеше — съвсем неподвижна, съвсем мъртва. Той я пипна — беше се вкочанила. Вкочаненна бе и кривата усмивка — резултат от пораженията, които Човекоядецът бе нанесъл на двигателните и центрове. Тя изглеждаше смела, печална и изпълнена с разкаяние. Очите на Хорти пареха.
— Изкопаваш дупка, нали така — скръбно каза той, — после пускаш това вътре и го зариваш. А после какво, по дяволите, ще правиш с остатъка от живота си?
Той усети нечие присъствие пред вратата. Извади носната си кърпа и избърса сълзите си. Очите му пак пареха. Той загаси настолната лампа и отиде до вратата. Солум.
Хорти излезе, затвори вратата зад себе си и седна на стъпалото пред входа.
Толкова ли е лошо?
— Май да — рече Хорти. — Аз… надявах се, че досега отдавна трябваше да се е оправила. — Той замълча за момент, после каза дрезгаво: