Хорти огледа първо шофьора — в един и същ напрегнат миг той поглеждаше, пулеше се и извръщаше очи. Провисналата кожа на шофьора действително беше сивозелена, суха, отпусната и грапава. Торбичките под очите му бяха червени и изглеждаха като обгорени, а провисналата му долна устна разкриваше дълги бели долни резци. Китките му имаха същата отпусната, сивкаво-зелена кожа отгоре, макар че пръстите му бяха нормални. Бяха дълги и с идеален маникюр.
— Това е Солум (Б.пр.: Непреводима игра на думи — solum /от лат./ означава трансформираната почва или материя, която покрива „оригиналната“ материя. / В геологията — първични и вторични утаечни или др. пластове. / Също така според английското произношение се получава частична омонимия със solemn — сериозен, тържествен, и solus — самотен.) — Хавана се беше надвесил напред над масата и говореше през двете момичета. — Той е Човекът-Алигатор и най-грозното човешко същество в плен.
Той сигурно беше прочел мисълта на Хорти, че Солум може да се обиди от това определение, понеже добави:
— Той е глух. Не знае какво става.
— Аз съм Бъни (Б.пр.: bunny /англ./ — зайче.) — обади се момичето до него. Тя беше пълничка — не дебела като Хавана, а закръглена — като обемист, опънат балон. Кожата и имаше цвят на плът и кръв — цялата розова, без нито следа от жълто. Косата и беше бяла като памук, но лъскава, а очите и — удивително рубинено-червени, като на белите зайци. Имаше изключително тънък гласец и направо свръхзвуков кикот, който в момента беше пуснала в действие. Както бяха седнали, главите им се намираха на еднаква височина, но в действителност тя едва му стигаше до рамото. Тялото и беше несъразмерно единствено поради факта, че имаше дълъг торс и къси крака. — А това е Зена.
Хорти насочи поглед право към нея и преглътна. Тя беше най-красивото малко произведение на изкуството, което бе виждал през живота си. Тъмната и коса блестеше, блестяха и очите и, а главата и бе изваяна с нежност и съвършенство, гладка от слепоочията до бузите и заоблена към брадичката. Кожата и притежаваше онази наситена, свежа руменина, подобна на розовите нюанси помежду венчелистчетата на розите. Червилото и беше тъмно, почти кафеникаво-червено. То, заедно с тъмния и тен, караха очите и да изглеждат като два бели фара. Носеше рокля с широка яка, оголваща част от раменете и, и деколте, което стигаше почти до кръста и. Това деколте беше поводът Хорти за пръв път да се замисли, че тези деца — Хавана, Бъни и Зена — всъщност въобще не са деца. Бъни беше по момичешки, бебешки закръглена, както би могло да бъде дори едно четиригодишно момиченце — или момченце. Зена обаче имаше гърди — истински, стегнати, плътни, обособени гърди. Той погледна тях и после трите дребни физиономии, като че ли лицата, които бе видял преди, бяха изчезнали и на тяхно място се бяха появили нови. Начетеното, самоуверено говорене на Хавана и пурите му бяха белезите за неговата зряла възраст, а албиноската Бъни положително щеше всеки момент да покаже такива признаци.
— Няма да ви казвам неговото име — рече Хавана. — Той смята да придобие ново, като за отсега нататък. Нали така, хлапе?
— Ами — започна Хорти, който все още се бореше с предизвиканата от тези хора необикновена промяна на стойностното им положение в неговото съзнание. — Ами, сигурно.
— Готин е — каза Бъни. — Знаеш ли това, хлапе? — Тя се изкикоти с нейния почти недоловим за слуха смях. — Ти си готин.
Хорти откри, че отново се е загледал в гърдите на Зена и бузите му пламнаха.
— Не се закачай с него — каза Зена.
Тя за пръв път проговори… Един от най-ранните спомени на Хорти беше един папур, който беше видял на брега на една крайморска рекичка. По онова време той беше съвсем малък, едва проходил, и тъмнокафявият цилиндър на папура, крепящ се на сухото си, жълто стъбло, му се беше сторил твърдо и крехко нещо. Без да го откъсва, той беше прокарал пръсти надолу по цялата му дължина и фактът, че се бе оказало не изсъхнало дърво, а кадифе, бе шокиращо откритие за него. Сега, когато чу гласа на Зена за пръв път, той изпита такъв шок.
При тях се домъкна готвачът — младеж с бледо лице, уморена усмивка и весели бръчици около очите и носа. Той явно не бе изненадан при вида на джуджетата и страшния зеленокож Солум.
— Здрасти, Хавана. Да не би да се установявате тук, а, момчета?
— Чак след около шест седмици. Тръгнали сме за Елтънвил. Ще издоим Щатския Панаир и се връщаме. Отиваме с цял куп реквизит и декори. Един сандвич със сирене за очарователната личност там. Какво ще обичате, дами?