– Тогава защо допусна да ни вкарат в тази огромна сватба?
– Защото и двамата означаваме много за Даяна и ако просто профучим през гражданското отделение, а после прекараме два дни в Брайтън, ще я лишим от безкрайно удоволствие.
– Но ние сме хора, не жертвени агнета.
Той постави ръката си върху нейната.
– Горе главата. Скоро ще дойде вторник и тогава всичко ще е приключило, а ние ще летим за Бахамите, където ти ще можеш да лежиш на слънце по цял ден, няма да напишеш нито едно писмо на никого и няма да ядеш нищо друго, освен портокали. Как ти се струва това?
– Искаше ми се да отидем в Афрос – каза тя, съзнавайки, че се държи детински.
Хю започна да проявява нетърпение.
– Керълайн, говорили сме хиляда пъти по този въпрос...
Тя спря да го слуша, мислите й затрептяха обратно съм Афрос, досущ като риба на корда. Спомни си маслиновите градини, древните дървета, потънали в макове, на фона на лазурно синьото море. И ливадите с едри лилави зюмбюли и леко ухаещи розови циклами. И звука на чановете от козите стада, и аромата на планините, на боровете, от които капеше смола.
– И без това всичко е уредено.
– Но някой ден ние ще отидем до Афрос, нали Хю?
– Ти не си чула нито дума от това, което ти казах.
– Бихме могли да си наемем малка къщичка.
– Не.
– Или яхта.
– Не.
– Защо не искаш да отидем?
– Защото мисля, че трябва да го запомниш такъв, какъвто е бил, а не такъв, какъвто е сега, развален от строителни предприемачи и хотели– небостъргачи.
– Не знаеш дали изглежда така.
– Имам много ясна представа.
– Но...
– Не – каза Хю.
След кратка пауза тя инатливо продължи.
– Аз все пак искам да се върна.
2.
Часовникът в салона биеше два часа, когато те най-сетне се прибраха у дома. Камбанките иззвъняха, тържествено и меко, когато Хю пъхна ключа на Керълайн в ключалката и бутна черната врата. Лампата вътре в салона бе оставена да свети, но стълбището тънеше в мрак. Беше много тихо, вечерята отмина, бе свършила и всички си бяха по леглата.
Тя се обърна към Хю.
– Лека нощ.
– Леща нощ, скъпа. – Те се целунаха. – Кога ще те видя отново? Утре вечер съм извън града... Може би във вторник?
– Намини за вечеря. Ще кажа на Даяна.
– Сигурен съм, че ще го направиш.
Той се усмихна, излезе и понечи да затвори вратата. Тя си помни, че трябваше да каже: „Благодаря за прекрасната вечер“, преди вратата да хлопне, а после остана сама. Зачака, вслушвайки се в шума на колата му.
Когато звукът на двигателя заглъхна, тя се обърна и се заизкачва по стъпалата, едно по едно, държейки се за перилото. На площадката загаси лампата в салона и продължи по коридора към стаята си. Завесите бяха спуснати, леглото приготвено, нощницата й лежеше в долния край на кувертюрата. Тя свали обувките, чантата, палтото и шала си, докато напредваше по килима. Най-сетне стигна до леглото и се просна напряко върху него, без да я е грижа, че може да повреди дрехата си. След малко се пресегна и започна бавно да разкопчава малките копчетата, изхлузи кафтана през главата си, после и останалите си дрехи и си сложи нощницата. Усети я прохладна и лека върху кожата си. Отиде боса до банята, изми си лицето надве-натри, а после си почисти и зъбите. Това я поосвежи. Все още чувстваше умора, но мозъкът й беше активен като катерица в клетка. Отиде до тоалетката си, взе четката си, после бавно я пусна, отвори долното чекмедже и извади писмата от Дринан, цяла купчинка, вързана с червена панделка, и снимка, на която двамата хранеха гълъбите на „Трафалгар скуеър“. Имаше още и театрални програми, и менюта, и всякакви ненужни късчета хартия, които бе събирала и които ценеше като истинско съкровище, просто защото те бяха единственият начин да задържи спомена за времето, което бяха прекарали заедно.
Ти беше болна, каза й Хю тази вечер, опитвайки се да я оправдае. Имаше пневмония.
Звучеше толкова очевидно, толкова ясно и просто. Но никой от тях, дори и Даяна, не знаеше за Дринан Колфийлд. Дори и тогава, когато двете бяха сами заедно в Антиб, където Даяна я бе завела, за да се възстанови, Керълайн изобщо не й каза какво всъщност се бе случило, макар да копнееше за утехата на старите, изтъркани клишета.
Времето е най-големият лечител. Всяко момиче има поне една нещастна любовна история в живота си. Всяко зло за добро.
Месеци по-късно името му изскочи една сутрин, на закуска. Даяна четеше театралната страница на вестника и изведнъж вдигна поглед, обърна се към нея и на фона на слънчевата светлина, мармалада и миризмата на кафе каза: