– Дринан Колфийлд не беше ли в театър „Лънбридж“, когато и ти играеше в трупата?
Керълайн много внимателно постави чашката си с кафе на масата.
– Да. Защо? – попита тя.
– Тук пише, че ще играе Кърби Аштън във филма „Извади си пистолета“. Струва ми се, че ще бъде доста апетитна роля, книгата изобилства от секс, насилие и страхотни мацки. – Тя вдигна поглед. – Добър ли е? Имам предвид, като актьор.
– Да, предполагам, че е добър.
– Има снимка. С жена му. Знаеше ли, че се е оженил за Мишел Тайлър? Тя изглежда страхотно красива – каза Даяна и й подаде вестника.
И ето го, той, по-слаб, отколкото Керълайн си го спомняше, и с по- дълга коса, но с все същата усмивка, със светлината в очите, с цигарата между пръстите.
– Какво ще правиш довечера – беше я попитал той още първия път, когато я видя. Тя правеше кафе в чакалнята зад сцената и бе покрита с грим, тъй като работеше по един сценарий. „Нищо“, каза тя, а той отговори: „Също и аз. Тогава, нека да правим нищо заедно“. И след тази вечер светът стана невероятно красиво място. Всеки лист на всяко дърво изведнъж се превърна в чудо. Играещото на топка дете, старецът, седящ на пейката в парка, се изпълниха със смисъл, който досега изобщо не бе познавала. Малкият скучен квартал се преобрази, хората, които живееха там, се усмихваха и изглеждаха щастливи, слънцето сякаш винаги грееше, по-ярко, по-топло от когато и да било преди. И всичко това беше заради Дринан.
Това е то да обичаш – беше казал той и й го показа. – Светът трябва да бъде такъв.
Но светът никога повече не стана такъв. Споменът за Дринан, това, че още го обича, съзнавайки, че след седмица ще се омъжи за Хю, я накара да заплаче. Без хлипове и ридания, просто поток от сълзи, който пълнеше очите й и струеше по бузите, неудържимо и неумолимо.
Сигурно щеше да стои така до сутринта, взирайки се в огледалния си образ, потопена в самосъжаление, без да стигне до никакво смислено заключение, ако Джоди не я бе прекъснал, той влезе безшумно в коридорчето, което разделяше неговата стая от нейната, и почука на вратата, а после, след като тя не отговори, открехна вратата и подаде глава през нея.
– Добре ли си? – попита я.
Неочакваното му появяване й подейства като душ със студена вода. Тя веднага се опита да се овладее, избърса сълзите с опакото на ръката си, пресегна се за халата си и го метна върху нощницата.
– Да... разбира се... а ти защо не си в леглото?
– Бях буден. И те чух като влезе. После чух, че ходиш напред– назад и си помислих, че може би ти е лошо.
Той затвори вратата зад себе си и пристъпи до стола й.
– За какво плачеш?
Беше безсмислено да заяви: „Не плача“.
– За нищо – каза тя, което прозвуча също толкова безсмислено.
– Не можеш да кажеш „за нищо“. Не е възможно да се плаче за нищо. – Той дойде по-близо и очите му застанаха на едно ниво е нейните. – Гладна ли си?
Тя се усмихна и поклати глава.
– Аз съм. Мисля да сляза долу и да си потърся нещо.
– Действай.
Но той остана там, където беше; очите му се въртяха наоколо, търсейки следи за онова, което я бе направило нещастна. И ето, че попаднаха на снопчето писма и на снимката. Той се пресегна и я взе.
– Това е Дринан Колфийлд. Гледал съм го в „Извади си пистолета“. Трябваше да накарам Кейти да ме заведе, защото беше забранен за деца без придружител. Той играеше Кърби Аштън. Беше супер! – Джоди погледна към Керълайн. – Познаваш го, нали?
– Да. Бяхме заедно в Лънбридж.
– Сега е женен.
– Знам.
– Заради това ли плачеше?
– Може би.
– Ти си била с него, така ли?
– О, Джоди, това свърши много отдавна.
– Тогава защо плачеш?
– Просто съм сантиментална.
– Но ти не си ли... – Той се запъна при произнасянето на думата „влюбена“. – Ти ще се жениш за Хю.
– Знам. Точно това означава да си сантиментален. Означава да плачеш за нещо, което е свършило, приключило, веднъж завинаги. Това е просто загуба на време.
Джоди се взря настойчиво в нея. След малко остави снимката на Дринан и каза:
– Ще сляза долу да си взема парче кейк. Ще се върна. Искаш ли нещо?
– Не. Само стъпвай тихичко, да не събудиш Даяна.
Той се измъкна навън. Керълайн пъхна писмата и снимката обратно в чекмеджето и го затвори плътно. После започна да прибира дрехите, които бе свалила, окачи кафтана, подреди обувките си, сгъна другите неща и ги постави на стола. Когато Джоди се върна, носейки яденето на поднос, тя вече бе изчеткала косата си, седеше на леглото и го чакаше.